Следващата сутрин бе облачна и студена. Камльо се върна със зачервени бузи от събирането на дърва, очите й също бяха плувнали в червени кръгове.
— Той уби сестра ми! — сопна се тя на Господарката на Акома в продължение на разменените през нощта думи.
— Той уби обаджана на тонга Хамой по моя заповед — поправи я Мара. — Не е виновен за смъртта на сестра ти.
Камльо хвърли наръча дърва върху разпаления огън и вдигна облак искри и пушек.
Водачът им изруга:
— Глупаво момиче! Ядът ти може да ни струва живота!
Люджан реагира първи — смъкна наметалото си, хвърли го върху огъня, а след това скочи, грабна едно ведро и го лисна върху него. Вдигнаха се сиви валма пара и замириса на изгоряла вълна от кердидра.
— Вдигайте лагера — викна Люджан. — Никаква закуска! Тръгваме веднага. Този дим може да са го видели и заради господарката не бива да рискуваме.
След четири дни водачът прецени, че вече е безопасно да пътуват по-открито. Получи пари от Мара и рисковано се спусна в една тясна долина, за да купи храна от селския пазар. Имперските центи бяха подозрителни, но се ценяха, а хората в селото не се интересуваха от произхода им, нито кой ги харчи. Мара подозираше, че те не са първите цурани, които водачът им превежда през тези земи. Контрабандата между империята и Турил беше рискована, но очевидно и доходна. Изглеждаше разумен поминък за човек със смесено потекло, който можеше да се впише и в двете култури.
Пастирът се върна с две кожени торби с провизии, пастърма и ново наметало за Люджан. Докара ги на гърба на малко сиво животинче, подобно на кон, но с дълги уши и опашка като четка.
— Магаре — каза в отговор на любопитството на Мара, която веднага се досети, че животното е от Мидкемия. Наличието на животно, което можеше да е дошло само от другата страна на разлома, показваше ясно, че контрабандата е главният занаят в този район. — Не е толкова опърничаво като кердидрите и е достатъчно здраво да го яздиш.
Мара повдигна вежди.
— Аз? Да яздя това? Та то е колкото новородено теле нийдра!
— Върви пеша тогава — каза пастирът. — Но само ще ни бавиш, а воините ти бързо ще се уморят, ако се наложи да те носят. — За Камльо беше купил ботуши със здрави подметки, с връзки отпред и обшити с козина. Мара изгледа грозните обувки с отвращение, а магарето с трепет. После въздъхна и отстъпи.
— Ще яздя.
Пастирът се изгърби в поредния си бърз поклон, за който Мара бе готова да се закълне, че е начинът му да скрие насмешката си.
— Не се бой, господарке — подразни я Люджан, щом застана до нея да й помогне да яхне магарето. — Помисли си аз как се чувствах в пустинята, когато трябваше да яздя чо-джа. Първо, те са по-хлъзгави, а и се паникьосах, че ще падна и ще се нанижа на меча си.
— Онова беше идея на Кевин, не моя — оправда се Мара и се стегна, когато Люджан я вдигна като перце и я нагласи на боядисаното кожено седло.
Животното беше малко, постара се да се успокои Мара, и земята — на не повече от аршин. И да паднеше, най-много да се натърти, малка цена, ако успееше да намери защита от Черните халати сред тези чужди голи хълмове. А и всъщност походката на магарето не се оказа опасна — то стъпваше на къси крачки и удивително стабилно по пресечения терен.
Язденето изобщо не можеше да се нарече удобно, но Мара прикриваше болежките си с цуранска непреклонност, докато се изкачваха по лъкатушещата пътека все по-нагоре. Следобедът, когато слезе и отведоха животното на водопой, сподели с Люджан, че ако е знаела що за същества са магаретата, изобщо нямало да разреши вноса им.
— Малки коне, как пък не — изсумтя, след като седна вдървено на земята да похапне корав хляб и твърдо сирене.
Люджан се ухили.
— Много са благонадеждни, така казват. Мъжът, който ги продава оттатък границата, в Хоншони, вече търси друго стадо, защото са много по-добри от кердидрите като товарни животни.
С това Мара трябваше да се съгласи, въпреки натъртения си задник. Беше търпяла компанията на миризливите злонравни кердидри, докато прехвърляше планините на Цубар в кампанията срещу пустинните разбойници. Но когато магарето вдигна опашка да си свърши работата, премълча мнението си. Дори да превъзхождаше опърничавите шестокраки местни товарни животни, магарето определено не беше по-чисто в навиците си.
Изведнъж пастирът водач се вцепени, забравил за комата хляб в ръката си. Присви очи и огледа покритите с рехави шубраци хълмове все едно можеше да прочете скалите и вялата им зеленина като свитък.
— Наблюдават ни — каза тихо на Люджан. — Подозирах го още откакто подминахме онова село.
Силовият командир продължи да дъвче храната си, без да реагира външно. Попита спокойно:
— Трябва ли да се бием?
Пастирът го изгледа стъписано.
— Не, ако искате да останем живи. Не. Продължаваме. Държим се все едно всичко е наред. А ако някой се приближи, не правете никакво заплашително движение, каквото и да кажат или направят, за да ви предизвикат. Погрижете се някоя луда глава сред хората ви да не заговори или да извади меч.
Люджан с невъзмутима усмивка, в която само Мара долови фалшивия хумор, му отвърна:
— Я си дояж хляба.
