Но никой вече нямаше апетит и скоро отново поеха на път. Бяха изминали едва десетина крачки, когато вик раздра въздуха и мъж с черни плитки и огромно наметало със същия убит зеленикавосинкав цвят като земята, изскочи на една надвиснала над тясната пътека скала.

Люджан вдигна ръка всички да спрат и да не вадят оръжие.

Турилският планинец — беше с вълнена пола и с два кръстосани през гърдите ремъка с окачени на тях два меча и няколко ножа — се беше появил сякаш отникъде. Изгледа ги и извика:

— Защо нахлувате в земята на Турил, цурани? — Тонът му несъмнено беше войнствен.

Мара срита магарето, за да преодолее неохотата му да тръгне отново напред, но преди животното да закрачи, дребният водач хвана юздата му и го спря. После отвърна на предизвикателството според местния обичай.

— Аз съм Иаяпа, воине — заяви на турилската реч. — Говоря от името на лейди Акома, която идва с мир.

Мъжът скочи от скалата. Късата пола се развя и се видяха мускулестите му бедра. Главата му беше обръсната, освен кръга на темето, където плитките му бяха пуснати да растат още от детството му. Увиснаха чак до кръста му, щом стъпи на земята, целите овързани с талисмани.

— Не е облечен за война — прошепна Люджан.

Мара кимна. Беше чела, че турилците сменят облеклото си, когато се бият — тръгваха голи, само с шлемове, щитове и оръжия, тъй като се гордееха, че мъжеството им не се е свило от страх, и държаха враговете да знаят това.

Мъжът закрачи наперено към Мара, която беше малко по-напред от останалите. Магарето пристъпваше нервно и Мара подръпна юздите. Напомни си, че трябва да се държи все едно всичко е наред.

Планинецът каза нещо на грубата си реч и сграбчи юздата на магарето. Духна в ноздрите му и по някаква странна причина животното се успокои. След това мъжът дрънна с пръсти по талисманите си и заобиколи главата на животното. Озова се пред Мара и се наведе напред, докато носът му едва не докосна нейния.

— Не се движи, Добра слуга — подвикна Иаяпа. — Изпитва куража ти.

Мара затаи дъх и си наложи да не затвори очи. Усещаше тревогата на хората си. Ръцете ги сърбяха да извадят оръжията. Камльо също беше забравила ненавистта си към мъжете и се беше присвила уплашено до най-близкия воин. Но дисциплината на Акома устоя. Войниците й останаха неподвижни и след като Мара отказа да наведе поглед или да се отдръпне, планинецът изпусна мощния си вмирисан на чесън дъх и отстъпи. Изпръхтя, признавайки, че куражът й е достатъчен.

— Кой говори от твое име, жено?

Преди Иаяпа Да е успял да я спре, Мара отвърна:

— Аз водя тук.

Мъжът оголи белите си зъби в изражение, което явно не беше усмивка. Загорялото му от силното слънце лице се сбръчка презрително.

— Имаш дързост, жено, признавам ти го. Но да водиш тези мъже? Ти си женска. — Обърна се към Люджан, който беше най-близо, и промени въпроса си: — Ти! Не отвръщам на женски език, а искам да знам: какво ви кара да дойдете с воини в земите ни? Война ли търсите? — Последното, изглежда, беше шега или подигравка, защото мъжът избухна в груб смях.

Мара махна на Люджан да мълчи и все едно че мускулестият мъж не стоеше до нея, се обърна към водача.

— Този човек изглежда развеселен. Присъствието ни ли смята за смешно, или възнамерява да оскърби честта ни?

Но дали защото спазваше собствения си съвет, или от страх, Иаяпа си замълча.

Мара се намръщи. Беше принудена да разчита на собствената си преценка. Според цуранските описания турилците бяха кръвожадни воини, бързи в нападенията и свирепи в бой. Но мненията на една нашественическа армия бяха неблагонадеждни. Единствените други турилци, които беше виждала, бяха пленниците, пратени на арената. Те се бяха доказали като уверени, независими и храбри мъже. Бяха понесли боя на цуранските надзиратели, вместо да се бият в зрелище за забавление на похитителите си.

Мара се обърна към мъжа и каза:

— Търся вашия вожд.

Планинецът я погледна изненадано, все едно му беше заговорила буболечка.

— Търсиш нашия вожд? — Поглади брадичката си уж замислено. — И защо го търсиш? Той вече си има жена да го топли нощем!

Мара се ядоса, но успя да се овладее. Махна с ръка да задържи Люджан, който беше готов да скочи напред и да отвърне на обидата. След това огледа хладнокръвно дръзкия планинец. Всъщност изглеждаше млад, едва ли на повече от двайсет и пет години. Според цуранския обичай едва беше достигнал възрастта за наследяване. И като на момче, на което едва-що са възложили отговорност, може би поведението му беше само перчене, за да се направи на важен в света на големите.

— Не говоря с момчета. Отведи ме при вожда си или ще го помоля да те накаже за грубостта ти, когато го намеря сама.

Планинецът се отдръпна в насмешлива пародия на страх.

— Милейди! Ама разбира се!

Завъртя се бързо, наметалото и полата му се развяха, и пъхна два пръста в устата си. Свиренето му прониза въздуха и стъписа воините на Мара.

— Не вадете мечове — заповяда тя тихо.

Перейти на страницу:

Поиск

Книга жанров

Похожие книги