Люджан изгледа сурово войниците си, напомняйки им да стоят спокойно, докато сред трополене на камъни и чакъл над двайсет планински воини изскочиха от позициите си. Всички бяха въоръжени с лъкове, копия, мечове и ножове за хвърляне. Някои носеха и двуостри брадви. Надвишаваха три към едно малката охрана на Мара и ако се стигнеше до битка, щеше да е истинска касапница.
Готов да посрещне смъртта, Люджан изсумтя:
— Може и да не си търсят белята, но са готови да я спрат, ако тя ги намери.
Младият планинец се ухили злобно и викна:
— Чухте женската! Мисли да заповяда на вожда ни да ме набие за грубостта ми!
Груб смях посрещна думите му, накъсан от съсъка на извадените мечове.
Мара преглътна с усилие. Осъзна, че трябва или да се бие, или да устои, преди хората й да бъдат избита на място, а нея и Камльо да ги сполети боговете само знаеха каква съдба. С усилие накара пресъхналия си език да заговори:
— Идваме с мир! За да докажа това, моите мъже ще се разоръжат.
Видя невярващия поглед на Люджан и добави:
— Направете го!
Покорни до един, хората й оставиха оръжията си на земята.
Усмивката на младия воин стана хищна. Той вдигна ръка, дръпна кожената връзка, стегнала плитката му, изпъна я в ръцете си и изрева:
— Вържете ги! — Погледна Люджан и добави: — Вие сте цурани! Врагове на моя народ. Ще видим кого ще заповяда вождът ни да набият!
Мара затвори очи, щом турилците се нахвърлиха върху беззащитната й свита, но не реагира достатъчно бързо, за да й убегнат похотливите погледи на най-близките до Камльо мъже. Думите им прокънтяха в ушите й, на непозната реч, но с подигравателен тон. Боговете дано ни спасят, каква съдба донесох на хората си? — помисли. Според всякакъв кодекс на честта и според вярата в религията, с която се беше родила, трябваше да се погрижи воините да загинат до крак и самата тя да се самоубие, вместо да се предаде.
— Постъпи правилно, велика лейди — каза Иаяпа до нея.
Но докато нечии груби ръце я смъкваха от магарето и мазни кожени каишки стягаха китките й, тя не беше сигурна. От друга страна, беше заложено много повече от срама на Акома, напомни си, докато воините й мълчаливо понасяха да ги вържат за китките и краката. Чест, гордост и дори мир нямаше да означават нищо, ако нямаше кой да се противопостави на всемогъществото на Събранието.
Но докато бутаха с насмешливи подвиквания нея и хората й като роби, не беше сигурна дали не е по-добре да умре.
Мара залитна и падна.
Планинецът, който я буташе напред в колоната, се изсмя, когато коленете й се ожулиха в острите камъни. Хвана я под мишницата, дръпна я да се изправи и я бутна отново напред. Тя се блъсна в Сарик, който се задържа да я подкрепи и извика възмутено, разбрал от мрачното й изражение, че тя няма да проговори от гордост:
— Трябва да разрешите на господарката ми поне да язди магарето!
— Млък, цуранско псе! Магарето ще се използва за нещо по-добро!
И планинецът, който, изглежда, командваше, махна с ръка на един от подчинените си.
Мара вирна брадичка. Мъчеше се да не поглежда окървавеното лице на Люджан. Беше отказал да вдигне ръцете си, за да го вържат, и макар да не се беше съпротивлявал, се наложи да се отнесат грубо с него, докато ги извият зад гърба му и ги стегнат. Очите му потъмняха от гняв, като видя за какво по-добро бяха решили да използват магарето: Камльо беше очаровала варварите — красотата й бе оценена като ценна плячка и щеше да язди тя, а не Мара.
Когато Сарик отново дръзна да възрази, го удариха в лицето и му извикаха на завален цурански:
— Тъмнокосата е по-близо до края на годините си за раждане. Цената й е малка.
Мара изтърпя и този срам, макар лицето й да пламна. Но докато ги подкарваха напред, я загложди несигурност. Нямаше представа какво ще направят турилците с нея и хората й, но след като знаеше как цураните се отнасяха с пленените планинци, не очакваше съдбата й да е особено приятна.
Поведоха ги през хълмовете. Мара се хлъзгаше и залиташе по влажната глина и газеше през дълбоките до колене ручеи. Мокрите каишки на сандалите й се врязваха в кожата, а петите й подпухнаха от мехури. Хапеше устни, за да задържи сълзите от болката. Щом залитнеше от умора, някой я ръгаше с лакът или с плоското на меча или брадвата си. Гърбът й целият беше на синини. Така ли се бяха чувствали Кевин и съотечествениците му, докато ги бяха карали на робския пазар? Беше си мислила, че разбира, когато бе решила, че робството е нечовешка злина. Сега трупаше опит от първа ръка за страданието и страха, които трябваше да изпитват такива окаяни хора. И макар състоянието й да беше ужасно, все пак беше свободна жена и отново щеше да бъде, ако оцелееше — а какво ли беше човек да знае, че няма никаква надежда за спасение? Гневът на Кевин по този въпрос вече не я озадачаваше.
Камльо яздеше магарето. Лицето й беше пребледняло, но изражението й беше безстрастно, съвсем по цурански. Само че Мара виждаше ужаса зад маската й. Нещо в Камльо бе започнало да се пробужда, особено когато поглеждаше господарката, която се препъваше и залиташе зад магарето.
