Ниските хълмове станаха каменисти. Денят напредваше. През болката, потта и умората Мара си напомни за по-висшите цели, принудили я да избере безусловното подчинение. Но отвлечените понятия за морал ставаха сякаш все по-маловажни, докато гърлото й пресъхваше от жажда и краката й трепереха от умора. За сетен път се помъчи да укрепи отпадащата си решимост: трябваше да открие тайната зад онова, което царицата на чо-джа и магьосникът от Низшия път бяха определили като забранено. В тази враждебна земя я очакваше загадка, още по-влудяваща с това, че решението й лежеше извън цуранския опит. Мара не разполагаше с никаква податка какво да очаква когато и ако получеше възможност да чуе някой посветен в тайната авторитет. Дори не знаеше турилски, още по-малко какви въпроси трябва да зададе. Колко арогантна беше, когато се качи на борда на Коалтека с вярата, че ще може да стигне до тези чужди брегове и с приказки и с личното си влияние да направи достатъчно впечатление, за да бъде изслушана вежливо от враговете на народа й! Родена да властва, никога в живота си лишавана от привилегиите на ранга си, Мара осъзна колко глупави са били очакванията й. Възвеличена като Слуга на империята, почитана от народа си, та изобщо не си беше помисляла, че чужденците може да се отнесат различно към нея. Уроците, които бе научила от Кевин от Зюн, би трябвало да са я предупредили за разликите между народите. Щяха ли боговете изобщо да й простят глупостта й?
Страхът я измъчваше все по-силно, докато похитителите й я тласкаха неуморно по високия проход през хълмовете. Магарето крачеше бавно, без да съзнава човешките грижи и примирено с това, което боговете го бяха направили да бъде — товарно животно. Не че аз нося по-малък товар, помисли Мара и отново се спъна. Потънала в отчаяни мисли, не забелязваше измъчените загрижени погледи на Сарик и Люджан. Не само съдбата на фамилията й се крепеше на нейната сила. Пленът й носеше болезнен урок: никой мъж или жена не трябваше да живее по прищявката на други. Но само така можеше да се опише окаяният живот на цуранското простолюдие. Тяхната съдба и съдбата на най-низшите роби зависеше от нея толкова, колкото и съдбата на благородниците. Но реформата в Цурануани не можеше да започне, преди да бъде премахнато всемогъществото на Събранието.
Горчиви възможности изплуваха на повърхността и затормозиха храбрата й решимост: това, че Касума може да се окаже последното й дете, че раздялата й с Хокану може да продължи до края на живота й, че бе оставила нерешен проблема с неохотата му да обяви дъщеря им за своя наследничка. Противоречивият характер на Кевин я беше научил, че любовта към един мъж не гарантира мира с него. Не помнеше по-тъжен миг в живота си и малко бяха по-скръбни от мига, в който имперският декрет я беше принудил да отпрати варварина.
Боеше се, че Хокану може да я изгуби също толкова рязко и всички неща, които бяха най-важни помежду им, да останат неизказани. Преглътна и надви отчаянието си. Ако не можеше да се разбере с турилците, ако я продадяха в робство и ако след това на Хокану му се наложеше да има син, друга жена щеше да му го роди. Тази мисъл й причини по-силна болка от физическата. Едва овладя сълзите си.
Със закъснение осъзна, че са спрели в някаква долина. Хълмовете тънеха в лилавите сенки на късния следобед. От склоновете се спусна отряд млади воини. Размахваха оръжия и се смееха. Заоглеждаха Камльо и заподвикваха одобрително. Опипваха с пръсти простия халат на Мара и си говореха високо. Тя се ядоса, че я зяпат така, и попита рязко Иаяпа, който стоеше с наведена глава:
— Какво казват?
Той се присви още повече и отвърна:
— Лейди, те са грубияни.
Почтителното му държане предизвика насмешливи викове и някой викна на завален цурански:
— Тоя май трябва да го наричаме Отговарящия на жени, а?
Надигнаха се нови викове и смях и почти заглушиха гневните въпроси на Мара и отчаяната молба на Иаяпа:
— Лейди, не ме моли да превеждам.
Един от младите мъже се хвана за слабините и завъртя похотливо очи. Приказките му явно се сториха много забавни на другите, защото започнаха да се пляскат по раменете и да се кикотят.
— Ще се обидиш, велика лейди — въздъхна Иаяпа.
— Кажи ми! — настоя Мара.
— Лейди, те говорят мръсотии… — Ако не беше вързан, сигурно щеше да се просне на земята в раболепен поклон. — Но… щом заповядваш… Първият, онзи със зеленото наметало, попита водача ни дали вече те е…
Мара му кимна да продължи.
Въпреки хладния планински въздух Иаяпа се изпоти.
— Този, който ни води, казва, че чака да стигнем до селото, защото си кокалеста и кльощава и ще му трябват много възглавници и кожи. — И изчервен избълва останалото: — Третият, дето се държи за слабините, казва, че може да си вещица. И че ако този, който ни води, се опита да легне с теб, може да му откъснеш… мъжеството и да му го натикаш в устата. Другите мислят, че това е много смешно.
