— Много цурански воини се удавиха тук, капитане — каза водачът им. — Още повече счупиха вратовете си, докато, се опитваха напразно да направят въжен мост. — Вдигна рамене и се ухили. — Вашите командири не са глупави просто са упорити. По едно време опитаха да минат ей там… — посочи една издатина до спуснатия мост — и ето там също. — Посочи друга скала по-надолу. След това, сякаш воините от миналото все още крещяха бойни викове в посивялото небе, погледна нагоре към извисилата стена на палисадата. — Беше на косъм.
— Трябва да си бил още момче в онези времена — обади се Мара. — Как помниш?
Разсеян от живия спомен, водачът им забрави, че отговаря на жена.
— Бях горе на бойниците, носех вода на баща ми и чичовците ми. Помагах да изнасят мъртвите и ранените. — Намръщи се. — Как няма да помня!
Блъсна Люджан напред и ги подкара по моста. Люджан огледа стените, обковани с гладки дъски отвън, но оставени недовършени отвътре, с кора, шубраци и клони по дънерите, сякаш отбранителните съоръжения са вдигнати набързо, и каза:
— Трябва да е било свирепа битка.
Водачът се засмя.
— Не толкова свирепа, цуранино. Бяхме горе в хълмовете, когато дойде третият щурм и вашите войници завзеха палисадите. Нашите водачи също не са глупави. Щом хората ви толкова искаха селото, щяхме да им го дадем. Да завземеш селище е едно, да го задържиш — друго. — Изсмя се презрително и добави: — Нямаше да ви дадем хълмовете, цурани. — Махна към върховете, пронизали небето над стената. — Там е истинският ни дом. В тези долини можем да строим къщи, за да се срещаме и да търгуваме, и да празнуваме, но семействата ни са на високото. Там загиваха войниците ви, цуранино, докато нападахме фуражите и патрулите им. Стотици измряха от набезите ни, докато не се махнахте от земята ни.
Минаха през укрепленията и тръгнаха по широка улица. Никой не прояви никаква враждебност обаче, единствено магарето привличаше вниманието на децата.
— Има само четири крака! — викаха те.
— Защо не пада? — извика друго, може би на годините на Аяки, преди да умре.
Войникът, който водеше животното, им отвръщаше с груби шеги и децата пищяха от смях.
Мара отбеляза:
— Като ги гледам колко са весели, май не смятат да ни убиват.
— Дано боговете дадат да си права, господарке — отвърна Люджан.
Но опасенията му си останаха. Виждаше жадните погледи, които мъжете хвърляха на Камльо. Лицата на жените бяха намръщени и недружелюбни, а един слуга, понесъл ведро с вода, се изплю презрително към тях. Турилците бяха свирепа раса според твърденията на ветераните, завърнали се живи от боевете по тези хълмове.
Щом излязоха на площада, се видя, че цялото селище е всъщност кръг от сгради, построени до стената, с което в центъра оставаше открит пазар с шатри за сергии на търговците и трънливи плетове за пазене на добитъка. Откараха ги в най-голямата от тези кошари, като зяпачите се смееха и подвикваха презрително. Иаяпа отказваше да отвърне на молбите на Сарик за превод, а самата Мара беше твърде уморена, за да я интересува. Копнееше само за кътче чиста земя, където да седне — пръстта, която газеше, беше затрупана с гъст животински тор. Завиждаше на Камльо за мястото й на гърба на магарето, докато не я погледна и не разбра по пребледнялото й лице, че сигурно се е натъртила лошо от толкова дълго седене в седлото. Мъжете не я свалиха, а вързаха животното за един пилон до портата, подпряха се на стобора и замърмориха одобрително за златистата й коса и красотата й.
Разгневена от липсата на грижа дори за най-основните им човешки нужди, Мара извика високо:
— Какво ще правите с хората ми? — Разтреперана от яд, подсилен още повече от страха, тръсна глава и вирна брадичка. — Воините ми се нуждаят от храна и вода, и прилично място за отдих! Това ли е гостоприемството, което показвате към непознати, дошли с мирна мисия? Да ги вържете като роби — в кошара за добитък? Срам за вас, въшльовци, родени в мръсотия като прасета! — Използва мидкемийската дума за животно, чиито навици се смятаха за отвратителни, поне според Кевин.
Чуждата дума, изглежда, обърка турилците и те се навъсиха, а водачът им, почервенял от гняв или може би от смущение, извика на Люджан:
— Накарай я да замълчи, ако искаш да живее.
Люджан го изгледа намръщено и му отвърна с глас, който можеше да се чуе над цяло бойно поле:
— Тя е моята господарка. Изпълнявам заповедите й. Ако имаш ум колкото да не се подмокряш в постелята си нощем, щеше да направиш същото.
При тази обида водачът на планинците изрева от гняв. Може би дори щеше да извади меча си, но един от спътниците му го спря. Казаха си нещо на турилски. След като не ги разбираше, Люджан можеше само да стои с мълчаливо достойнство. Разгневеният водач се остави да го усмирят, още повече че всички около него млъкнаха.
— Това трябва да е главатарят им — каза Сарик и кимна към загърнат в наметало мъж, който слизаше по дървеното стълбище на една внушителна сграда. Уличните хлапета се пръснаха от пътя му, а възрастните сведоха почтително глава.
