— Добра слуга, ти я обиди. Това е жената на главатаря, дошла да ти предложи гостоприемство, и да намекваш, че слугинята ти може да е пострадала, е оскърбление към цялото им племе. Жестовете й на добрина са искрени и те съветвам да приемеш.
Мара вдиша ледено. Да отстъпи чест на тези варвари беше много добре, но какво да кажем за нейната чест! Да остави воините си тук, в тази тор, я позореше като тяхна господарка.
Сарик усети колебанието й и каза тихо:
— Господарке, мисля, че трябва да й се довериш. Ние вече се отказахме от възможността да се бием. Като пленници, какво можем да направим, освен да поемем последствията от това?
Мара знаеше, че съветникът й е прав. Но беше цуранка и не можеше толкова лесно да отстъпи пред такава безчестна практичност.
Люджан я побутна леко.
— Милейди, не се притеснявай за воините си. Ще спят в тази кошара за кердидра като чест за службата си и ако някой се оплаче от това, ще се погрижа да бъде набит с камшик като човек, който има нужда от заякване! Взел съм най-добрите си войници за охраната ти в тази земя. Всеки трябваше да се докаже, за да бъде тук, и очаквам всички да умрат по заповед, ако се наложи. — Замълча, след което добави кисело: — Да полежиш в малко тор е доста по-безболезнено от разходката на върха на меча до залите на Туракаму.
— Вярно — съгласи се Мара, твърде огорчена и наранена, за да се изсмее на опита му за шега. Обърна се към жената със светилника и каза: — Ще дойда. — Изправи се бързо, но залитна от болка и умора. Жената на главатаря възкликна съчувствено и я подкрепи. Бавно тръгнаха към вратата и пазачите.
Единият подхвърли нещо, докато ги подминаваха. Без да се обръща, планинката му отвърна презрително през рамо.
— Мъже! — сподели после с Мара на цурански. — Жалко, че мозъците им не се вдигат толкова бързо като членовете им, когато е нужен ум.
Толкова изненадана, че щеше да се усмихне, ако не се чувстваше така окаяно, Мара се поддаде на любопитството.
— Вярно ли е, че вашите хора взимат жените си за съпруги, като ги крадат от семействата им в набези?
Загърнатата в наметало жена извърна глава и Мара видя лице, изваяно от твърдост и насмешка.
— Естествено — отвърна жената на главатаря. Тонът й беше наполовина смях, наполовина — презрение. — Ти би ли легнала с мъж, който не се е доказал като опитен воин, мъж, който да вдъхва у враговете си страх и да е добър глава на семейство?
Мара повдигна вежди. Цуранските момичета в края на краищата търсеха същите качества у съпрузите си, макар ритуалите на ухажване да бяха различни. Господарката на Акома изобщо не беше и помисляла да погледне на обичай, който смяташе за варварски, в такава светлина. Но по някакъв начин думите на тази жена звучаха разумно.
— Аз съм Уката — каза топло жената на главатаря. — И ако съжалявам за нещо, то е, че ми отне толкова време да набия малко разум в главата на глупавия си мъж, за да разреши да скриеш от студа!
— Имам много да уча за турилските нрави — призна Мара. — Ако се съди по приказките на воините и на главатаря ви, жените нямат голямо влияние в тази страна.
Уката изсумтя, докато й помагаше по ниското дървено стълбище на централната къща — дълга, със сламен покрив. Димът от комина миришеше на благоуханна кора, а на пилоните на вратата бяха издраскани странни символи за плодородие.
— За какво претендират мъжете и какво наистина са, са различни неща, както би трябвало да знаеш на твоята възраст!
Мара си замълча. Беше благословена със съпруг, който я изслушваше като равна, и с любовник варварин, който й беше показал смисъла на женствеността й. Но беше добре запозната със съдбата на други, чиито мъже господстваха над тях. Най-нещастните бяха като Камльо, безпомощни да наложат влиянието си върху решения, които ги засягаха. Най-добрите бяха ужасни манипулаторки като лейди Исашани от Ксакатекас. Мъжете я възприемаха като превъзходен пример за цуранската жена. Но нито някой лорд, нито съюзник или враг не бяха успявали да й се наложат.
Уката вдигна дървеното резе и бутна вратата. Пантите изскърцаха и златиста светлина се изля навън с ароматния дим от кората, която гореше в каменното огнище. Мара последва вътре жената на главатаря.
— Насам — подкани я добродушно тя. — Свали тези мръсни сандали.
Мара бавно се наведе. Нечии ръце я нагласиха на дървен стол. Тя беше свикнала с възглавници и седна непохватно, а някакво момиче с руси плитки свали обувките й. Мекият килим на пода беше разкошен под измръзналите й пръсти. Беше толкова уморена, че можеше да заспи и на стола, но се помъчи да остане будна. Можеше да научи много за турилците, ако тези жени се окажеха склонни да говорят. Но докато слушаше неразбираемия говор и гледаше свенливите усмивки на девиците, чийто дом щеше да сподели, осъзна, че й липсва финесът на Исашани, стане ли въпрос за събиране между жени. Свикнала повече с политиката на клановите събрания и с трона на владетел, Господарката на Акома затърка изприщения си глезен, докато се мъчеше да намери вдъхновение.
