Напрежението си казваше своето, но не можеше съвсем да надвие духа на Люджан. Безстрастната му цуранска фасада се пропука и той едва потисна дълбокия кикот.
— Богове, ще разсъждаваш над философски тънкости и в дима на собствената си погребалната клада, знам.
След това двамата се обърнаха да се погрижат за господарката си, която в опитните им очи изглеждаше малка, обезсърчена и сама, макар гърбът й да беше изправен и лицето й — властно както винаги.
Тя гледаше оживената група планинци около Камльо и магарето.
— Мислиш ли, че ще й навредят? — попита Иаяпа и хората най-близо до нея доловиха тревогата в гласа й.
Някогашният пастир поклати глава.
— Никога няма достатъчно жени за раждане на деца в тази сурова земя, а Камльо е красива, което я прави двойно по-ценна. Но главатарят на това племе трябва да даде одобрението си, преди някой мъж да може да се спазари за нея като за съпруга. Без неговото съгласие може да й се възхищават, но не и да спят с нея. Всички неженени воини знаят, че ако я притеснят сега, ще загубят всякаква възможност да я поискат за жена. Тъй като много самотни мъже в планинските земи умират без дори да са спечелили жени, дори такава малка възможност не бива да се подлага на риск.
Мара преглътна.
— Нямат ли куртизанки в тази земя?
Иаяпа като че ли се обиди.
— Съвсем малко, в Дарабалди. Малко жени избират такъв живот, живот без никаква чест. Младите мъже може да ходят при тях веднъж-дваж в годината, но това не носи утеха в дългите зимни нощи.
Люджан и Сарик се спогледаха над главата на дребничкия пастир.
— Странно място — промърмори Сарик и отново погледна кисело затрупаната с тор земя, на която, изглежда, трябваше да прекарат нощта. За турилците явно не беше нищо да отвлекат момиче или жена от дома й при кървав набег. Дори най-потиснатата цуранска жена имаше правото да бъде изслушана публично от господаря си. — Пълна варварщина! — измърмори той и потръпна от студения вятър, задухал от височините. Погледна дребничката си господарка и за пореден път се възхити на куража, който й помагаше да съхрани достойнство. Това, че е вързана и че се държат с нея като с робиня, го ядосваше толкова, че беше готов да убива.
Сякаш отгатнала мислите му, тя му отвърна с милата усмивка, която винаги вдъхваше вярност и гордост.
— Ще се справя, Сарик. Само пази братовчед си да не си изтърве нервите заради неща, които нямат значение, защото това… — вдигна вързаните си ръце — и това… — тупна с крак в мекия тор — са маловажни неща. Събранието на магьосниците би могло да направи много по-лоши неща. Трябва да ни интересува само това дали ще мога да говоря с Върховния вожд на Турил в Дарабалди.
След това се отдаде на съзерцание, както я бяха учили жриците на Лашима в момичешките й години, така отдавна.
Стоплена от притисналите се до нея Сарик и Люджан и защитена от студа и мръсната земя с наметалото на Бойния водач, Мара се събуди — някой я докосна по рамото. Изтощителният сън бавно я остави. Тя примига, размърда се и отвори очи в тъмното накъсано от смътния блясък, хвърлян от малкото все още светещи прозорци.
— Какво има? — Тялото й беше схванато и болеше.
— Идва някой — прошепна Сарик и тя също видя лъкатушещото през площада пламъче на светилник.
Загърнатата в наметало фигура, която го носеше, беше жена. Кимна, но не проговори на часовоя, който пазеше кошарата. Размениха си нещо и за миг в светлината на пламъка блесна монета от раковина.
След това пазачът се засмя и я пусна. Жената пристъпи вътре, вдигнала светилника над покритата си с качулката глава, и огледа воините на Мара, събудили се от съня и нащрек.
— Лейди Акома? — Гласът й беше силен и плътен, не на млада жена, а на видяла много години живот и смях. — Господарят ми се смили и казва, че може да се подслониш за нощта със слугинята си в колибата с неомъжените жени.
— Смеем ли да й се доверим? — попита Сарик в ухото на господарката си. — Може да е хитрост, за да те отдели от нас.
— Знам — отвърна Мара шепнешком. После каза, достатъчно високо, за да я чуят: — Ако намеренията ти са честни, срежи връзките ми.
Турилската жена се приближи със светилника.
— Разбира се, лейди Мара. — Бръкна под наметалото си и извади кама.
Мара усети как Люджан се стегна, щом видя оголеното острие. Но с вързаните си ръце не можеше кой знае колко да я защити.
Гледаше с тревога, докато планинката ловко сряза каишките, стегнали ръцете на господарката му.
Мара разтърка китките си и настоя властно:
— Освободи и офицерите и хората ми.
Жената се отдръпна и прибра ножа в канията на колана си.
— Това не мога, лейди Мара.
— Тогава няма да дойда — отвърна ледено Господарката на Акома.
Жената сви равнодушно рамене.
— Стой си тук тогава. Но младата ти слугиня има нужда от теб. Не спира да трепери.
Гняв прониза Мара.
— Пострадала ли е?
Планинката запази гордо мълчание, а от тъмното извън кръга светлина Иаяпа заговори:
