Мара остави лампата да свети, придърпа кожите до брадичката си и огледа замислено момичето, чиито очи блестяха като скъпоценни камъни. Нищо чудно, че Аракаси беше завладян от страст! Камльо беше достатъчно красива, за да замае ума на всеки мъж. Колкото и да й се искаше на Господарката на Акома да я успокои, предпочете да не лъже. Щом нейният Началник на шпионите се беше разтопил от чувства заради съблазънта на тази куртизанка, какво ли можеха да направят турилците с тяхната традиция да взимат жени в набези, за да я задържат?
— Не знам, Камльо. — Издаде несигурността си въпреки всички усилия.
Нежните пръсти на бившата куртизанка се стегнаха над завивките.
— Не искам да остана сред тези хора.
— А какво ще направиш, ако оцелеем? — Мара се вкопчи в уязвимостта, създадена от положението им на пленници. — Твърде интелигентна си, за да останеш на служба при мен като слугиня, и твърде необразована, за да получиш по-отговорен пост. Какво би искала да правиш?
Зелените очи на Камльо блеснаха.
— Мога да уча. Други са се издигнали в ранг на служба при теб, без да са се родили за него. — За миг прехапа пълната си устна. Напрежението като че ли донякъде я беше оставило, сякаш беше смъкнала някаква вътрешна бариера, споделяйки амбицията си. — Аракаси — промълви тя колебливо. — Защо все пак е настоял да купиш свободата ми? И защо си удовлетворила молбата му, ако не за да ме оставиш на него?
Мара затвори очи. Беше твърде уморена за това! Една грешна дума, един недостатъчен отговор и можеше да изложи на риск всичко, на което се надяваше Главният й шпионин. Честността беше най-добрият курс, но как да избере най-добрите фрази? Измъчена от главоболие и от болка във всеки мускул, Господарката на Акома откри, че тактичността на Исашани е непостижима за нея. Но пък грубата откровеност, на която я беше научил Кевин от Зюн, би трябвало да стигне.
— Ти му напомняш за семейството му. Те също са се родили за живот, който не ги е устройвал, и също така не са се научили как да обичат.
Очите на Камльо се разшириха.
— Какво семейство? Той ми каза, че ти си всичкото му семейство и чест.
Мара прие бремето на тези думи.
— Може да съм станала това. Но Аракаси се е родил без господар, майка му била жена от Тръстиковия живот. Така и не е научил името на баща си и е видял как единствената му сестра е била убита от похотлив мъж.
Куртизанката прие тази новина мълчаливо. Уплашена да не би да каже твърде много, но неспособна да се спре, Мара продължи:
— Той иска да те освободи от миналото ти, Камльо. Познавам го достатъчно добре, за да ти се закълна в едно: той не би поискал от теб нищо повече от онова, което би му дала по своя воля.
— Ти обичаш мъжа си по този начин — каза Камльо. В гласа й звучеше обвинение, сякаш тя не вярваше в съществуването на такива отношения между мъж и жена.
— Да. — Мара изчака; съжаляваше, че не може да отпусне глава и да затвори очи, да остави този и всички други проблеми и да потъне в забравата на съня.
Но Камльо й пречеше. Младата жена заопипва нервно кожите и внезапно промълви:
— Господарке, не ме оставяй при тези турилци! Умолявам те. Ако бъда принудена да стана жена на такъв чужденец, никога няма да открия коя съм, какъв живот би ми харесал. Мисля, че никога не бих разбрала смисъла на свободата, която ми даде.
— Не се бой, Камльо — отвърна Мара, вече загубила битката със смазващата умора. — Ако изобщо напусна тази страна, ще взема всичките си хора със себе си.
Сякаш можеше да се довери на това твърдение с живота си, Камльо се пресегна и угаси лампата.
На сутринта се изкъпаха в жилището на младите жени, а след това имаше и закуска с топъл хляб и сирене от кердидра. Камльо изглеждаше бледа, но се беше овладяла. Все пак Мара забеляза в държането й колебливост, която според нея произтичаше по-скоро от тревога, отколкото от горчивина. Навън на площада се вдигаше голяма врява, чуваха се викове и смях, но Мара не можеше да види причината през мътните прозорци от намаслена кожа. Когато попита младите жени какво става, те й отвърнаха с празни погледи. Без Уката да преведе, нищо повече не можеше да се направи, освен да чакат. Накрая вратата се отвори и един планински воин заповяда на двете цуранки да излязат.
Камльо пребледня. Мара я докосна по ръката да я успокои, след което вдигна високо брадичка и пристъпи навън.
До ниското стълбище пред вратата чакаше фургон с високи страни, изплетени от върбови клони. Теглеха го две кердидра и опърничавото магаре — сивата му кожа беше оплескана със слюнка от шестокраките животни и то напразно се опитваше да ги срита за отмъщение. Кердидрите мигаха с нелепо дългите си ресници, кривяха устни и се смееха.
За фургона бяха вързани воините на Мара, мокри, но като видя слизащата по стълбите господарка, Люджан се изчерви от някакво вътрешно удовлетворение, а Сарик едва потискаше усмивката си. Изненадана от спретнатата външност на воините си, Мара се огледа и видя, че турилските планинци гледат пленниците от свитата й с нещо като уважение.
