Трябваше й преводач. От пръв поглед ставаше ясно, че всички неомъжени момичета са на не повече от шестнайсет, твърде млади, за да са научили цурански по времето на последната война. Мара се обърна към сивокосата Уката. Както подозираше, жената на главатаря като че ли се измъкваше да си тръгне.
— Почакай, лейди Уката — извика Мара, прибягвайки до обръщението, с което сънародниците й щяха да удостоят жена с благороден сан. — Не ти благодарих подобаващо, че ме спаси от животинската кошара, нито имах възможността да кажа на хората ви защо съм тук.
— Няма нужда от благодарности, лейди Мара — отвърна Уката и се обърна. Най-младото момиче се отдръпна, за да й направи път и тя застана пред стола на Мара. — Нашите хора не са варвари, за каквито ги смятат цураните. Като жена, която е родила деца и е видяла как загиват в битка, разбирам защо мъжете ни изпитват омраза към вас. Колкото до това защо сте тук, можеш да го кажеш на нашия върховен вожд в Дарабалди.
— Ако изобщо ме изслушат — отвърна Мара хапливо. — Вашите мъже, трябва да признаеш, не се отличават с особено остро внимание.
Уката се засмя.
— Ще те изслушат. — Потупа цуранската лейди по ръката с твърдата си, но нежна длан. — Познавам жената на върховния вожд. Казва се Мирана и отраснахме в едно село, преди набега, в който я взеха за жена. Корава е като камък и достатъчно красноречива, за да прекърши волята на всеки мъж, дори на онзи безмозъчен бик съпруга й. Ще се погрижи да те изслушат или ще оскърби мъжеството му пред воините му, докато не му се сбръчка от срам.
Мара слушаше изумена.
— Изглеждаш много спокойна, когато говориш за набезите, с които ви взимат от дом и семейство. А съпрузите не ви ли бият, че казвате обидни неща за тях?
Думите на Мара бяха последвани от порой въпроси от момичетата и много викове: Да? Да? Уката се предаде и им преведе. Това предизвика бурен кикот, който затихна, щом жената на главатаря заговори отново:
— Набезите за спечелване на съпруги са… обичай в нашите земи, лейди Мара. Произтичат от времето, когато жените са били още по-малко отсега и един мъж е доказвал положението си като пълнолетен, след като успешно си открадне жена. Днес жените ги отнасят без кръвопролития. Има много викане, гонене и ужасни клетви и заплахи за мъст, но всичко е показно. Някога не е било така — набезите в стари времена са били кървави и са загивали мъже. Сега мъжът си печели похвалите по това колко далече ходи да си вземе жена и колко енергично са я защитавали в селото й. Тази къща за неомъжени момичета е разположена най-дълбоко в защитата ни. Но също тъй, ще забележиш, че тук живеят само момичета на възраст и със склонност да имат съпруг.
Мара огледа кръга от млади лица, гладки и още небелязани от житейски неволи.
— Искате да кажете, че всички вие тук искате да ви отвлекат непознати?
Отново я загледаха неразбиращо и Уката отговори вместо тях.
— Тези девойки наблюдават младежите, които посещават селото, и на свой ред шпионират за момичетата. — Добави с усмивка: — Ако сметнат, че момчето не е хубаво, момичето ще пищи убедително, вместо само да вика уж от страх, а така отхвърленият ухажор ще бъде прогонен от бащите на селото. Но малко млади момичета искат да ги оставят, когато воините дойдат голи за набег. Ако те пренебрегнат, се смята; че си грозна или увредена. Ако момиче не е откраднато, единственият начин да си спечели съпруг е да изчака докато двама ухажори дойдат за едно и също момиче, после да се хвърли на гърба на неуспелия и да го язди до дома му, без той да може да я свали!
Мара поклати шава, озадачена от този странен обичай. Трябваше да научи много, ако искаше да спечели достатъчно разбиране, за да договори помощ от тези чужденци. Уката добави:
— Късно е, а утре ще тръгнете рано сутринта. Момичетата ще ти покажат къде да спиш. Почини си добре.
— Благодаря ти, лейди Уката.
Мара наведе почтително глава и се остави да я заведат до едно малко, оградено със завеси кътче, което служеше за спално. Подът беше застлан с кожи и на светлината на малката лампа, оставена да гори, Мара видя жълта коса, разпиляна на постелята. Камльо бе там, свита на една страна. По бялото й лице не се виждаха синини. Облекчена, че хубавата куртизанка на Аракаси не е пострадала, Мара махна на турилското момиче, задържало се да се отзове на нуждите й, да си ходи, после смъкна оцапания си халат и останала по тънката си копринена долна риза, се пъхна под кожите и се пресегна да загаси лампата.
— Лейди? Очите на Камльо бяха отворени и я гледаха. Изобщо не беше заспала, само се преструваше. — Лейди Мара, какво ще стане с нас?
