Подозираше, че врявата, която бе чула, може да е свързана с това, но не получи възможност да попита. Турилските воини се струпаха около тях и двете с Камльо ги качиха в постлания със слама фургон. Върбовите клони бяха здраво оплетени и почти не можеше да се гледа навън. Воините затвориха задния капак и коларят подкара напред.
Магарето и кердидрите теглеха лошо, впрегнати заедно. Фургонът се люшкаше и подскачаше, а сламата беше влажна и миришеше на обор. Камльо изглеждаше толкова болнава от страх, че Мара я накара да легне и я уви с връхния си халат, защото вятърът от височините режеше на ледени пориви.
— Няма да те изоставя, Камльо — увери я тя. — Не дойде тук, за да станеш жена на някой груб турилец.
След това, твърде неспокойна, за да може да седи кротко, се подпря на плета от страната до Люджан и настоя да й каже как са се умили воините й.
Както и преди, охраната им не се интересуваше дали пленниците си говорят. На Люджан му разрешиха да стъпва близо до боядисаните спици на колелото и да отговаря на господарката си колкото си иска.
— Оплакахме се, че не искаме да отидем в столицата им вмирисани на тор — каза Люджан с дълбок пълен с веселие глас. — Тъй че ни разрешиха да идем под охрана да се окъпем в реката. — Засмя се. — Разбира се, бронята и дрехите ни бяха оцапани, тъй че се съблякохме да почистим и тях. Това предизвика голямо вълнение сред планинците. Иаяпа каза, че е защото те не ходят голи, освен на битка. Имаше много сочене и викане. После някой извика, че сме тъпаци, понеже не можем да ги разбираме, и…
Мара опря буза да скърцащите върбови клони.
— И?
Люджан се покашля. Явно все още му беше трудно да потисне веселието си.
— А Сарик каза на Иаяпа да превежда всичко, колкото и грозни и неприлични да са думите им.
— Ами, думите им наистина се оказаха доста обидни — продължи воинът. — Обясняваха ни как сме си получили бойните белези. Ако ги слуша човек, жените от Тръстиковия живот в страната ни дерат най-добрите ни воини с нокти. А пък сестрите ни лягали с кучета и птици джига, а ние сме се дращели с нокти кой да се добере до най-хубава гледка.
Люджан отново замълча, този път мрачно. Мара стисна плета толкова здраво, че кокалчетата й побеляха. Обидите, споменати от Люджан, бяха достатъчно срамни за мъж, за да настоява за отмъщение, а тя се съмняваше, че Бойният водач й е казал най-лошите. Ядосана и натъжена, че е принудила толкова храбри воини да търпят такъв позор, Мара каза хрипливо:
— Сигурно е било ужасно да го търпите.
— Не чак толкова. — Твърдост като варварско желязо се прокрадна в гласа на Люджан. — Просто взехме пример от Папевайо, господарке.
Мара затвори очи, спомняше си с болка за храбрия Папе — който беше спасявал живота й неведнъж и който накрая бе принуден да носи черната дрипа като осъден заради нея, а след това пак заради нея да презре смъртта на върха на меча, която си беше спечелил, и да продължи да живее с черния плат на главата — символ на триумф, който само господарката му и онези, които го познаваха, можеха да разберат. Най-сетне беше умрял, за да спаси живота й, при една атака от враг Минванаби. Мара прехапа устна, измъкнала се от спомените от люшкането на фургона. Надяваше се, че тези воини, най-отличните и най-добрите от почетната й гвардия, няма да ги постигне същият преждевременен край. Старият Кейоке, Военният й съветник, я беше научил добре, че смърт в битка на чужда земя не е според стария обичай най-добрият край, който може да си спечели воин.
— Продължи — подкани тя Люджан, скривайки сълзите в гласа си.
Можеше почти да си представи как той свива рамене.
— Няма много още за разказване. Воините се съгласиха да не се засягат от обидите. А планинците, изглежда, се изненадаха от това. Усмириха се и попитаха защо не защитаваме честта си. Ванамани пък им извика, че ние сме твоята чест, лейди. И че няма да чуем нито дума, която не е изречена от твоите уста или от устните на враг. В този момент се намеси Сарик и добави, че турилците не са ни врагове, така че думите им са просто глупави закачки. — Каза последното с кисела насмешка. — И знаеш ли, тогава планинците спряха да ни обиждат. Нашата вярност ги впечатли, мисля, това, че няма да захапем стръвта и че се подчиняваме на заповед на жена, която я няма до нас и която е пленничка като нас. Иаяпа каза, че навремето много цурани във войните глупаво се засягали от обиди и затова бързо намирали смъртта си.
— Люджан. — Гласът на Мара затрепери от благодарност въпреки желанието й да изглежда безстрастна. — Всички твои мъже ще бъдат похвалени за доблестта им. Кажи им, че съм ти го казала, когато можеш.
Защото всеки от тях беше устоял твърдо, дори бе нарушил принципите на цуранската култура, която поставяше честта над живота. Всеки от тези мъже беше предал личната си чест в ръцете й. Мара се помоли на боговете да се окаже достойна за такова доверие и да не позволи хората й да бъдат продадени в робство, което щеше да е дъното на безчестието.
Часовете се проточиха.
