Сякаш източени от стъкло, тънки като пръсти спирали се извисяваха от пастелни куполи, които искряха във всички цветове като скъпоценни камъни на корона. Невероятно нежни арки в розово, аквамарин и аметист обхващаха празнините помежду им. Лъскаво черни работници чо-джа, приличащи на низове обсидианови мъниста в далечината, пълзяха по тези тесни въздушни пътеки. А във въздуха прелитаха крилати чо-джа. Не бяха черни, както беше свикнала Мара, а розови и сини, нашарени с изпъкващи тъмночервени ивици.
— Толкова са красиви! — възкликна тя. — Нашите царици в Цурануани раждат само черни чо-джа. Единственият цвят, който съм виждала, беше на незряла царица, а и тя потъмня като останалите със съзряването си.
— Магьосниците чо-джа винаги са ярко оцветени — каза Гитания. — Нямате от тях в империята, защото там са забранени. За наше съжаление, Добра слуга, и за ваша вечна загуба. Те са мъдри в силата си.
Мара не отговори. Беше замаяна от гледката. Стъклените кули изпъкваха на фона на синя планинска верига, чиито върхове искряха бели под яркото небе.
— Това там е лед, нали? — предположи Люджан. — На онези върхове. Ах, колко съжалявам, че Папевайо не е тук да види това чудо! И Кейоке. Старецът изобщо няма да повярва какво сме видели, когато се върнем у дома и му разкажем.
— Ако се върнете у дома — каза Гитания с нетипична за нея язвителност. След това вдигна извинително рамене. — Лейди, не мога да продължа повече. Трябва да продължите по пътеката към долината и да потърсите пътя до Чака-а сами. Ще има стражи. Ще ви задържат много преди да сте стигнали до кристалните порти. Боговете дано да са с вас и да ви позволят аудиенция с царицата им. — Послушницата неловко замълча, бръкна в наметалото си и извади малък предмет с издължена форма и тъмен като обсидиан. — Това е четящ камък — обясни тя. — Носи запис на спомените, които съветът на Калиане извлече от теб в златния истинен кръг. Показва защо сме ви разрешили да минете през земите ни и дава нашия съвет до кошерите на Чака-а. Магьосниците чо-джа могат да изтълкуват съдържанието му, ако решат. — Притисна го в ръцете на Мара със стегнати и студени от нерви пръсти. — Лейди, надявам се спомените, записани в камъка, да помогнат. Калиане ми каза за някои от тях. Те са красноречиво доказателство в полза на каузата ти. Опасността ще е в установяването на контакт, защото чо-джа убиват бързо.
— Благодаря ти. — Мара огледа камъка, после го пъхна в халата си. Беше доволна, че бяха върнали оръжията на Люджан, защото не й харесваше идеята да влезе невъоръжена в потенциално вражески лагер. — Моля те, предай благодарностите ми и на вашата калиане. С милостта на боговете и с късмет, ще се срещнем отново.
След тези думи кимна на Люджан и тръгна надолу към тучната долина, където ги чакаше град Чака-а. Нито тя, нито чаровният й Боен водач не погледнаха назад, забеляза Гитания. Това я натъжи, защото след тридневния преход бе започнала да харесва Слугата, чието любопитство таеше толкова много състрадание към другите и чиято надежда бе да промени посоката на бъдещето на Цурануани.
Пътеката се спускаше рязко, през камъни, които се къртеха под краката им. Люджан хвана Мара за лакътя да я подкрепя и макар ръката му да беше твърда, тя все пак усещаше колко опасно е положението им. Всяка стъпка напред я отвеждаше все по-навътре в непознатото.
Отраснала в пълните с хора имения на Акома, свикнала с тълпите на цуранските градове и с присъствието на слуги, роби и многобройни служители, които съставяха домакинствата на знатните, тя не можеше да си спомни време в живота си, когато да е била толкова сама. Килията й за медитация в храма на Лашима бе изолирана от другите само от дебелата стена, а и през най-самотните й вечери на съзерцание у дома само една дума щеше да доведе на мига слуги или воини, които да се погрижат за нуждите й.
Тук зад нея бяха само дивите стръмни и загърнати в мъгла каменни склонове — а отпред долината на чо-джа, чиято култура бе различна от безопасната обвързана с договор търговия, която познаваше с насекомоподобните в именията си.
Никога не се беше чувствала толкова малка и никога светът не й се беше струвал толкова голям. Нужна й беше цялата й воля, за да не се обърне назад, да повика Гитания и да я помоли да я върне в турилските територии, които вече не изглеждаха чужди или застрашителни, а просто и понятно човешки. Но отзад, в турилското селище, чакаха останалите от почетната й гвардия и Камльо, до един зависими от усилията й. А с тях бяха свързани домът й и децата, и животът на всички в трите огромни имения, подчинени на Шинцаваи и Акома. Не биваше да ги предаде, трябваше да им осигури закрила срещу предстоящия гняв на маговете. Тръсна решително глава и подхвана разговор.
— Люджан, кажи ми, когато беше сив воин и нямаше никаква надежда за живот с чест, как се справи?
