Люджан килна глава и я погледна. В очите му видя, че и той като нея усеща необятността и празнотата на пейзажа и че е в достатъчна степен цуранин, за да изпитва същото безпокойство от самотата. Колко много сме започнали да се разбираме един друг — помисли Мара. — Как трудностите на този живот са сплели усилията ни в тясна връзка. Отговорът му сложи край на размислите й.
— Господарке, когато човек е изгубил всичко, което равните и приятелите му смятат за важно, когато живее живот, безсмислен според принципите на възпитанието му, тогава му остават само мечтите. Бях много упорит. Придържах се към мечтите си. Един ден се събудих и открих, че съществуването ми не е само нещастие. Осъзнах, че мога да се смея. Че все още мога да чувствам. Че да се нахраня с убит дивеч и да легна с мила жена все още може да накара кръвта ми да закипи и духът ми да заликува. Един безчестен човек може да страда в бъдещето, когато Туракаму вземе духа му и Колелото на живота стрие съдбата му на прах. Но ден за ден? Честта не подсилва радостта. — Мъжът, който беше предвождал армиите на Акома близо две десетилетия, сви неловко рамене. — Господарке, аз бях водач на крадци и разбойници. Може да не сме имали толкова голяма чест, колкото може да даде на човек гербът на някой дом. Но не живеехме без вяра…
И замълча неловко. Осъзнала, че неудобството му произтича от проблем, който е съществен за него самия, и осъзнала също, че я тласка нещо повече от любопитство, Мара го подкани:
— Какво има? Ако не друго, знаеш, че не се придържам към традициите заради тях самите.
Люджан се засмя, но очите му бяха сериозни.
— Приличаме си в това повече, отколкото подозираш, милейди. Добре, ще ти кажа. Макар и да бяхме отхвърлени и презрени от боговете, това не ни правеше по-малко хора. Създадохме нещо, което можеше да се нарече наш дом, заклехме се във вярност и добавихме, че онова, което сполети едного, ще бъде споделено от всички. Тъй че разбираш, когато ти дойде и беше готова да ни приемеш всички на доблестна служба, не можехме да го приемем, освен като цяло. Когато Папе измисли хитрината с далечното си родство, за да можем да бъдем призовани на служба на Акома, ако един беше отказал, всички щяхме да обърнем гръб.
Мара го погледна с изненада и от гузното изражение на обветреното му лице разбра останалото.
— Този сговор, за който говориш, все още съществува. — Не попита, а го заяви.
Люджан се покашля.
— Да. Но когато ти се заклехме във вярност пред натамито на Акома, добавихме клауза, че нашите желания, нужди и чест остават на второ място след твоите. И все пак твоята вярна армия ни свързва особено родство, което не можем да споделим с другите войници, колкото и доблестни да са. То е особен почетен знак за нас, както черната превръзка на осъден беше личната гордост на Папевайо.
— Разбирам. — Мара замълча.
Теренът под краката им вече не беше толкова каменист. Пътеката навлизаше в първите палми и папрати. Стъклените кули на Чака-а се бяха скрили от погледите им със загубата на височина, затулени от високите корони на дърветата. Опасността не беше намаляла, дори напротив, и все пак Мара за миг се отърси от тревогата си, за да помисли за това, което Люджан току-що бе разкрил. Той беше роден за водач и верността му беше рядко срещана и дълбока. Дори след издигането му на високия пост беше спазил думата си към разбойниците, които беше командвал някога. Беше забележително, помисли Мара, че мъжът до нея притежаваше вътрешен усет за себе си и за личните си отговорности по-дълбок от този на повечето управляващи лордове. И беше направил всичко това без показен шум, без признание, дори без знанието на господарката си — до този момент.
Погледна го и видя, че лицето му си е върнало цуранската маска на невъзмутимост, подобаваща за воин в служба на дом. Радваше се, че беше възникнала тази възможност да научи какво е станало между тях. Оставаше само да помоли боговете за възможност тези особени качества и дарби, които Люджан беше разкрил, да стигнат до пълния си разцвет. Ако оцелееха, реши Мара, това беше човек, заслужаващ награди над обикновеното признание за изключително доблестна служба.
Мисълта й беше прекъсната от шумолене в храстите. Напред се издигаха първите високи дървета, толкова дебели, че петима мъже трудно щяха да могат да ги обхванат. Щом Мара и Люджан влязоха в дълбоката им прохладна сянка, сякаш отникъде изникна кръг от стражи чо-джа — безшумни, с лъскави хитинови брони. Предните им крайници бяха вдигнати за бой.
Люджан дръпна рязко Мара и спряха. Второто му инстинктивно движение — да я избута зад себе си, по-далече от опасността и да извади меча си — спря, щом видя, че са обкръжени. Тези чо-джа не носеха никакви подобни на човешките знаци за ранг като сродниците им в империята и бяха свръхестествено тихи.
За миг двамата човеци и насекомоподобните замръзнаха.
Мара първа наруши вцепенението; наведе се в дълбок поклон, към който щеше да прибегне пратеник, за да поздрави чужда делегация.
— Идваме с мир.
