Това заключение я накара да потръпне.
Вече не беше сред човешки същества, които можеха по силата на своята природа да проявят някакво съчувствие. Изтръпнала от мрачно предчувствие осъзна, че двамата с Люджан са затворени в неведомия кошерен ум. Беше изправена пред непонятността на един чужд вид, чиято памет и опит обхващаха хилядолетия и чиято мисловна рамка се преценяваше единствено според колективното благополучие и оцеляване. Още по-лошо, за разлика от кошера, с който бе общувала в границите на империята, тези чо-джа никога не бяха принуждавани да съществуват съвместно с хората, освен по избрани от тях условия. Нямаше да го има дори несъвършеното разбиране, което споделяше с царицата в общото им приятелство през годините.
Люджан долови отчаянието на господарката си.
— Не сме съвсем лишени от надежда, лейди. Това са цивилизовани същества, които ни държат в плен. Едва ли искат да ни убият, иначе щяхме вече да сме мъртви.
Мара въздъхна и премълча следващата си мисъл: ако ги бяха осъдили като врагове, не беше заради личните им действия, а заради действията на всички цурани през всеки век от историята. Старите записи за искрени мирни договори, нарушавани от кървави измени, бяха твърде многобройни, а и през живота на самата Мара принципите на Играта на Съвета много пъти бяха тласкали синове да убиват бащи и кланови родственици да влизат в раздори. Собствените й ръце също не бяха чисти.
Ритуалното самоубийство на първия й съпруг беше манипулирано от нея. Тъй че дори кошерният ум да я оценеше според собствените й дела, пак щяха да се открият много противоречия — между клетвите, които беше дала при брака си, и омразата, която бе изпитвала в сърцето си към брата на Джиро. Също и в предателството й към Кевин, варварина, когото обичаше, а след това го бе отпратила въпреки волята му, без да му каже, че носи детето му. Сети се и че на чо-джа не е присъщо да се учат от грешките, тъй като всички грешки, направени от предците им, се пазеха в живата памет. Бяха раса, чието минало не угасваше. Прощаването за тях нямаше как да е онзи вечно обновяващ се ресурс, каквото беше за човечеството — неприязънта можеше да се съхрани за хилядолетия.
— Люджан? — Гласът на Мара прокънтя кухо и изпълнен със страх. — Каквото и да ни сполети, трябва да намерим начин да ни чуят!
— Как? Да блъскам по стените с юмруци ли?
Мара долови отчаянието му зад външната дързост. Прав беше. Откакто бяха слезли от Коалтека, нищо от обучението му като воин не му беше служило. Нямаше войска, която да командва. В деня, в който турилците за първи път ги бяха пленили, му беше забранила да я защитава. В Лосо беше търпял обиди, заради които щеше да е готов да лее кръв, вместо да ги понася. Бяха го унизявали, връзвали го бяха като роб. А сега, отделен от воините си, сигурно страдаше неописуемо.
Люджан притежаваше хумор, ум и кураж. Но му липсваше непредубеденото възхищение на Аракаси към непознатото. Оценила трезво бремето, с което го бе натоварила, Мара го докосна по ръката.
— Прояви търпение, Люджан. Защото или сме близо до края си, или целта ни е на ръка разстояние.
Отговорът му улучи сърцевината на мислите й:
— Чувствам се крайно неподходящ, господарке. Щеше да е по-добре да вземеш Аракаси или поне Сарик.
Мара се опита да се пошегува.
— Какво? Да търпя въпросите на Сарик, когато дори самите богове налагат мълчание? И Аракаси? Люджан, допускаш ли, че той щеше да гледа как отвеждат Камльо, без да се хвърли с голи ръце срещу въоръжените стражи? А и тя щеше да му издере очите още на Коалтека. Не, не бих искала Сарик или Аракаси да са с мен сега. Боговете действат по своя воля. Трябва да вярвам, че съдбата те е довела тук неслучайно.
Последното беше лъжливо уверение. Всъщност Мара изпитваше само мрачно предчувствие. Все пак усилието й докара лека усмивка на лицето на офицера й и пръстите му престанаха да барабанят нервно по празната му ножница.
— Дано да си права, господарке — каза той кисело.
Заточиха се тягостни часове, без никаква светлина, която да покаже прехода от ден към нощ, и без звук, който да наруши монотонността. Люджан крачеше из малкото помещение, а Мара седеше и неуспешно се опитваше да медитира. Спокойната мисъл й убягваше, пронизвана непрекъснато от копнежа за децата и съпруга й. Терзаеше се, че никога няма да има възможността да се сдобри с Хокану. Глождеха я неразумни тревоги: че ако не успее да се върне у дома, той ще се ожени и ще си има синове и малката Касума може изобщо да не наследи онова, което й се полага. Че Джъстин може да бъде убит преди пълнолетието си и че родът Акома ще прекъсне. Че Джиро, с подкрепата на Събранието, ще събори новия ред на Ичиндар и на трона отново ще седи роб на религиозни церемонии. Че постът на Военачалник ще се възстанови и Играта на Съвета ще се възобнови с всичките си убийствени вражди и кръвопролития. И най-сетне, че чо-джа в империята завинаги ще останат принудени на покорство от един несправедлив договор.
