Хрумна й една мисъл и сърцето й се разтуптя. Тези чо-джа можеше да не се трогнат от нея — тя бе техен заклет враг. Но щяха ли да обърнат гръб на сродниците си в плен в империята? Трябваше да ги накара да разберат, че тя, като единствен противник на Събранието с ранг и влияние да го застраши, предлага на чо-джа в Цурануани първата им надежда за промяна.
— Трябва да намерим начин да ни чуят! — измърмори Мара.
Часовете минаваха. Освен глада ги измъчваха и дълго отричаните спешни телесни нужди.
Люджан подхвърли кисело:
— Можеха поне да сложат нужник в килията ни. Май ще се наложи да посрамя възпитанието си и да се облекча на пода.
Но преди да се стигне до този кризисен момент, блесна светлина, Мара примигна и стените изчезнаха. Тя се зачуди дали затворът им не е бил само изкусна илюзия.
Дневна светлина падаше през висок прозрачен купол, обагрен в мек пурпур. Двамата с Люджан стояха в центъра на под с пъстри плочки, изработени от стъкло или скъпоценни камъни и подредени със секващо дъха майсторство. Мозайките, които беше виждала в залата на императора на Цурануани, изглеждаха недодялани като детски драскулки в сравнение с това.
Поведоха я нанякъде. Тя се озърна в паника за Люджан. Нямаше го! Къде беше? Бутнаха я да не спира.
Пред нея вървеше чо-джа с жълти знаци. Ако се съдеше по нещата, които носеше, като че ли беше писар. А пред него вървеше друг, висок, и след него се точеше нещо, което Мара в първия момент помисли за някаква ефирна мантия, но след по-внимателен поглед видя, че са криле, събрани на изкусни гънки, като одежди на дворцова дама. Плъзгаха се с едва доловимо шумолене по лъскавия под и хвърляха отблясъци, които танцуваха и гаснеха във въздуха. По осезаемото усещане за сила, от която я полазиха тръпки, Мара разбра, че е магьосник чо-джа.
Онемя от страхопочитание. Съществото беше високо, с тънки крайници и се движеше с изящество, което й напомни описанието на Кевин на елфите, обитаващи неговия свят Мидкемия. Но в това чуждо същество имаше нещо повече от красота. Гладката му широка глава бе увенчана с антени, които от време на време излъчваха сияние. Пръстите на предните му крайници бяха стегнати с пръстени от рядък метал — сребро, мед и желязо. Онова, което отдалече й бе заприличало на ивици, всъщност се оказа сложна плетеница от тънки като нишки линии, които почти сякаш имаха смисъл, като храмови руни или текст, непонятен за човешкия ум. Любопитството се забори със страха й и само несигурността за съдбата й я принуди да замълчи. На нея сега се опираше бъдещето на империята и също като предшествениците си, провъзгласени за Слуги от предишни императори, тя усещаше бремето на отговорността на плещите си.
Поведоха я по някакъв коридор и излязоха на пътека със зашеметяваща височина — минаваше на дъга между две кули и предлагаше изумителна гледка към стъкления град, обкръжаващата го джунгла и зъберите на планинските вериги около долината. Пътеката нямаше никакви перила, беше покрита със странно някак лепкаво вещество, вероятно за по-сигурно стъпване, и водеше към портала на друга огромна зала.
А в залата в полукръг бяха наклякали още чо-джа, със същите шарки на гърдите като този, когото беше взела за писар. Цветовете им бяха изумителни. Отведоха я в центъра и там високият магьосник се обърна и впи в нея рубинените си очи.
— Цурани-човек, коя си ти?
Мара си пое дълбоко дъх.
— Аз съм Мара, Господарка на Акома и Слуга на империята. Дойдох тук, за да помоля за…
— Цурани-човек — прекъсна я със звучен кънтящ глас магьосникът. — Тези пред теб са съдиите, които вече са те осъдили. Не си доведена тук, за да молиш, тъй като съдбата ти вече е отредена.
Мара се вцепени все едно, че я бяха ударили през лицето.
— Вече съм осъдена? За какво престъпление?
— Престъплението на твоята природа. За това, че си каквото си. Действията на твоите предци са свидетелството ти.
— Трябва ли да умра за това, което са направили предците ми преди векове?
Магьосникът чо-джа пренебрегна въпроса.
— Преди да бъде прочетена присъдата ти и заради Цурануани, човешкия кошер-дом, който те е родил, според обичая ни ще ти бъде дадено правото на свидетелстване, за да не бъде лишена твоята раса от мъдростта ни. Дават ти се часовете до стъмване да говориш. Нашите писари ще запишат каквото кажеш и техните записи ще бъдат пратени до твоя кошер-дом чрез турилските търговци.
Мара се ядоса. Също като Люджан имаше отчаяна нужда да удовлетвори естествените си телесни нужди. Не можеше да мисли с пълен мехур и не можеше да приеме това, което намекваше краткото слово на магьосника — че е просто член на кошер и че личността й няма никакво значение.
