Рубинените дълбини на погледа на мага не издаваха никаква милост. Мара разбра, че всякакъв спор ще е напразен. Дързостта, която й беше помогнала на срещата с турилския съвет, тук нямаше да й спечели нищо. Унизена от чувството, че пред тази цивилизация постиженията на империята изглеждат по-нищожни от усилията на дете да издигне кула от пясък, тя потисна желанието си да извика от отчаяние заради отредената й съдба. В очите на съществата от тази раса тя беше тъкмо като дете: опасно дете, но все пак дете. Е, все пак щеше поне да угоди на любопитството, което я глождеше! Мара преглътна, изостави тревогата си за семейство и страна и се предаде на инстинктите на детето.
— Не съм наследила велика мъдрост — заяви тя дръзко. — Вместо да предложа знание, искам да попитам. В родните ми земи има един договор, който държи в плен народа на тамошните чо-джа. В моята страна да се говори за него или да се знае за войната, породила налагането му, е забранено. Ако споменът за тази велика битка и условията на сключени след нея мир се помнят в Чака-а, желая да ми се разкаже за тези събития. Моля да узная истината за миналото, което ме е осъдило.
Сред трибунала се разнесе бръмчене и възбудено съскане. Писарят, който стоеше до магьосника, трепна. Сякаш разколебан от нещо. Самият магьосник за миг остана неподвижен, а после изведнъж вдигна крилете си. Ефирните гънки се изпънаха с плющене, което мигновено усмири залата. Мара зяпна: крилете по някакъв начин бяха свързани с предните и долните крайници на съществото, нежни като паяжина и огромни като корабни платна. Предните крайници — бяха многоставни — се изпънаха високо нагоре, докато почти не докоснаха тавана.
Магьосникът се завъртя на тънките си като кокили крака, огледа затихналия трибунал и след като направи пълен кръг, погледът му отново се впи в Мара.
— Ти си любопитно същество — каза съществото.
Мара се поклони, въпреки че коленете й заплашваха да поддадат.
— Да, велики.
Дъхът на магьосника чо-джа излезе на пронизителен съсък.
— Не ми приписвай титлата, която вашият вид дава на онези извършители на вероломство, вашето Събрание.
— Добре, няма — отговори Мара. — Поднасям смирената си почит, защото и аз страдам от потисничеството на Събранието.
Това предизвика възбудено цвърчене, което след миг затихна. Погледът на магьосника сякаш прониза Мара и стигна до сърцевината на мислите й. Поразена от усещане за насилие и миг на болка като от докосване на пламък, тя се присви. После усещането премина и остави след себе си замайване.
— Тя казва истината — каза магьосникът на събралите се чо-джа. Тонът му стана мелодичен, може би от изненада. — Тази цуранка няма никакво знание за делата на своите предци! Как е възможно това?
Мара събра колкото достойнство й беше останало и отговори:
— Защото моят вид няма кошерен ум, нито колективна памет. Знаем това, което изпитваме сами или научаваме от други през дните на своя живот. Библиотеки съхраняват миналата ни история и това са само записи, подложени на опустошенията на времето и ограниченията, наложени от онези, които са написали книгите. Нашите спомени са несъвършени. Ние нямаме… — Помъчи се да уподоби цъкащо-щракащите звуци, с които царицата в нейната земя обозначаваше кошерното съзнание.
— Млъкни! — Магьосникът изпърха с огромните си криле и от тях се пръснаха блестящи искри. — Ние не сме деца. Човеците нямат кошерен ум, това го знаем. Представата е странна и трудно се вмества в нашите мисловни процеси. И знаем, че използвате библиотеки и учители, за да предавате мъдростта на вашите кошери-народи през поколенията.
— Една от вашия вид веднъж ми каза, че кошерният ум на чо-джа пребивава в царицата. Това, което знае царицата, го изпитват всички. Но аз питам: какво става, ако царицата умре без наследница? Какво става с нейните работници и мъжки, и с всички индивиди, които съставят кошерното общество?
Магьосникът щракна с челюсти.
— Нейните поданици нямат ум. В случай, че нещастие убие царица, избраните от нея слуги в раждането ще обезглавят оцелелите й поданици от милост, защото след като са лишени от ум, те ще се пръснат безцелно и ще умрат. — Изрече го без чувство за вина: явно понятието за убийство на чо-джа се различаваше от човешкото.
— Значи — разсъди смело Мара — няма да събират храна или да се мъчат да оцелеят?
— Не могат. — Блесна метал, щом магьосникът махна отсечено с единия си преден крайник. — Те нямат никаква друга цел, освен кошера. Аз не съм по-различен. Царицата, която ме роди, е единственото ми упование и опора. Аз съм нейните очи, нейните ръце и нейните уши. Аз съм неин инструмент, също както този трибунал е нейната ръка на правосъдието. Част от мен е съзнателна и мога да действам независимо, ако е за благото на кошера, но всичко, което съм, всичко, което знам, ще остане с кошера, когато това тяло престане да функционира.
