— Е, ние човеците не сме като чо-джа. Също като вашите царици всеки от нас притежава свой ум и своя лична цел. Ако убиете нашите владетели и лордове, всеки от нас ще продължи със собствените си дела. Дори да оставите живо само едно дете, то ще продължи да живее дните си според собствените си желания.
Магьосникът чо-джа изглеждаше озадачен.
— Винаги сме мислили, че цуранският кошер е безумен. Вече знаем защо — защото е съставен от милиони гъмжащи умове!
— Казва се индивидуалност — каза Мара. — Аз съм една отделна, индивидуална личност и нямам нищо важно, което да кажа за цуранския народ. Но повтарям молбата си да науча за действията на предците ми, действията, които са дали основание на вашия трибунал да ме осъди, без да бъда изслушана.
Подобното на писар същество до магьосника погледна Мара и за първи път проговори.
— Говоренето може да продължи до вечерта. Това е всичкото отредено ти време.
— Така да бъде — отвърна Мара, вече по-уверена, след като бе успяла поне да започне разговор с тези чо-джа. По-непосредствен повод за притеснение бяха телесните й нужди, които й бяха отказани — и колко още щеше да е принудена да ги отлага.
Но чо-джа в края на краищата не бяха напълно безчувствени. Писарят на мага отново проговори:
— Желанието ти ще бъде удовлетворено, наред с удобствата, от които може би се нуждаеш, за да си облекчена през времето до залез-слънце.
Мара кимна благодарно и се поклони. Когато се изправи, магьосникът чо-джа беше изчезнал, без звук и без церемония, все едно се беше изпарил във въздуха. По знак на писаря дойдоха безлични работници, за да се погрижат за нуждите на Мара. Дори й донесоха храна.
А след това, докато следобедът разгръщаше пурпурни сенки през високите прозорци и небето над кристалния купол помръкваше към залез, Мара слушаше сказание за велика скръб, за кошери, подпалени от трещящи магически мълнии, и за хиляди и хиляди чо-джа, безмилостно избивани от рирари на убити царици. Слушаше сказание за жестокости, за откраднати яйца и за магьосници чо-джа, подложени на изтезания.
В онези времена чо-джа не били зле подготвени за реалностите на водена с магия война. Разполагали с чародейство за строене на чудеса, с вълшебство, което да дарява природата с красотата, сътворена от изкуството на разума, и с магия, която да носи богатство и благоприятно време. В онези мирни изкуства насекомоподобните магове разполагали с натрупаната от векове мъдрост и най-старите имали черупки, изрисувани и изпъстрени с шарките на милион заклинания.
— Искате да кажете, че шарките на вашите магове са знаци за опит? — попита Мара.
— Да. С времето са се превърнали в това. Всяко заклинание, което усвоят, се изписва с цветове върху телата им и колкото по-голяма е мощта им, толкова по-сложни са шарките им.
Ораторът продължи. Маговете чо-джа от ерата на Златния мост не познавали никакви заклинания за военно насилие. Можели да хвърлят благотворни прегради за защита, но не можели да се сравнят с нападателната магия на Събранието. Водените с магия войни не били битки, а касапници. Договорът, подчинил чо-джа в империята, бил приет под натиск и изцяло от необходимост за оцеляване.
— Условията бяха сурови — завърши ораторът. — Никакви магове не може да се излюпват в границите на Цурануани. На чо-джа там е забранено да носят знаци за възраст или ранг, а трябва да бъдат оцветени в черно в зрелия си живот, също както цуранските роби са ограничени до сиво облекло. Търговията с чо-джа извън границите ви не е разрешена, размяна на информация, новини или магическо знание са изрично забранени. Нашето подозрение, ако не и тъжната истина, е, че цариците във вашата държава са били принудени да заличат от кошерната памет всички записи за магията на чо-джа. Дори всички вие да загинете и едиктът на Събранието да остане само спомен, съмнително е дали родена в империята царица би могла да снесе яйце, от което да се излюпи маг. Така небесните градове на нашата раса са забравени, сведени от човешка повеля до влажни подземни лабиринти. Нашите горди събратя са принудени да се превърнат в копачи на пръст, а изкуството им да градят със заклинания е завинаги изгубено.
Вече се мръкваше. Трибуналът, който беше седял в абсолютна тишина, се надигна, а ораторът, подчинил се на някакъв неизречен сигнал, замълча. Страж чо-джа зад Мара я подкани да стане от възглавничките, а писарят на мага кривна глава към нея в жест, подсказващ съжаление.
— Човешка жено, времето ти за последно свидетелство свърши и дойде моментът за присъдата ти. Ако имаш някаква последна воля, подканена си да я заявиш сега.
— Последна воля? — попита Мара. — Какво значи това?
Отговори й най-високият от трибунала:
— Кажи последното си желание, Мара от Цурануани. Утре призори ще бъдеш екзекутирана.
