— Екзекутирана?! — В очите на Мара блесна гняв. — Не ние, вие сте варвари. Как така осъждате на смърт пратеник, без да сте го изслушали? Царица от вашата раса ме прати тук, за да преговарям с вас. Тя храни надежда за пленения народ на чо-джа в границите на империята и видя в мен шанса човешките злини от миналото да се поправят. Нима ще ме екзекутирате просто ей така, след като съм противник на Събранието и съм дошла тук да помоля за помощ срещу тяхната тирания?
Съществата я гледаха равнодушно с твърдите си като скъпоценни камъни очи.
— Кажи последното си желание, ако имаш такова — прокънтя гласът на говорителя им.
Мара затвори очи. Нима всичките й усилия щяха да свършат тук, и животът й също? Нима беше станала Слуга на империята, Управляваща лейди на Акома и съветничка на императора само за да умре в позор на чужда земя? Стисна зъби. Нищо не й беше останало, освен достойнството на народа й. Не вярваше вече в своята чест, след като беше чула какво са направили предците й срещу една мирна цивилизация. Тъй че гласът й прокънтя странно спокоен, когато заяви:
— Ето последното ми желание: вземете това. — Вдигна вълшебния дар, даден й от Гитания, който трябваше да е нейното свидетелство пред тези враждебни и чужди същества, и продължи: — Вземете този запис и го внесете в кошерната памет заедно с подробностите от моята екзекуция, така че всички от вашата раса, които тепърва ще дойдат на този свят, да помнят, че не само хората са жестоки. Щом моят съпруг и децата ми — всъщност щом моята фамилия, която е като мой кошер, трябва да ме загуби в отмъщение за договора, наложен от Събранието, тогава поне намеренията на сърцето ми трябва да оцелеят в кошерния ум на моите убийци.
Заявлението й бе посрещнато с неспокойно бръмчене. Обзе я ледена решимост.
— Това е последното ми желание! Почетете го или боговете дано прокълнат вашата раса до края на времето за това, че извършвате същата несправедливост, за която осъждате нас!
— Тишина! — Заповедният глас разтърси залата и отекна от кристалния купол с оглушителна сила. Мара се присви под съкрушителната му мощ и след миг осъзна, че говори магьосник чо-джа, изникнал сякаш отникъде в центъра на залата. Крилете му бяха изпънати, а знаците по тялото му бяха толкова многобройни и сложно заплетени, че погледът се замайваше. Очите му бяха твърди като леда в далечните планини.
— Дай ми го — каза магьосникът.
В тона му имаше чародейство, на което не можеше да се противопостави дори да искаше.
Обгърна я светлина, а когато се съвзе от шока на заклинанието, видя, че пак е в шестоъгълната килия без прозорци и врати. Но сега каменният под беше осеян с цветни възглавнички и имаше две спални постелки. На едната седеше отчаяният Люджан.
Щом я видя, той скочи и се поклони. В очите му се бе затаила безнадеждност.
— Разбра ли какво ще стане с нас, господарке?
Мара въздъхна. Не искаше да повярва, че е дошла толкова далече само за да загине.
— Попитаха ли за последното ти желание? — продължи Люджан.
Тя кимна, после попита:
— А ти? За какво помоли като последно желание?
— Не помолих — отсече Люджан. — Настоях. Според воинското право поисках смърт в двубой.
Мара повдигна вежди. Правото на смърт в двубой беше цурански обичай. Защо чо-джа трябваше да зачетат такава традиция?
— И те съгласиха ли се?
— Да. Поне ще имам възможност да накълцам малко черупки, преди да ми отрежат главата.
— И срещу кого ще се биеш?
Люджан сви рамене.
— Има ли значение? Всички техни воини изглеждат еднакво и кошерният ум най-вероятно се старае да имат еднакви способности. Единственото удовлетворение, което бих могъл да получа, е, че ще бъда накълцан на парчета в двубой, преди палачът им да има шанс да ми отсече главата. — Засмя се горчиво. — Доскоро си мислех, че такава смърт е воинска чест и че химните, с които ще ме посрещнат в залите на Туракаму, са единствената ми желана награда, но…
Мара си позволи да довърши вместо него.
— Но понятието ти за чест се е променило. И сега воинската смърт изглежда безсмислена пред възможностите, предлагани от живота.
Люджан я погледна измъчено.
— Не бих могъл да го кажа по-точно. Кевин ми отвори очите за много нови неща. Видях как ти дръзна да се противопоставиш на посоката на цялата наша култура, както никой мъж не би направил от страх да не стане за посмешище. Ние сме променени, господарке, и цялата империя е на ръба на промяната с нас. — Огледа се бавно, сякаш да се наслади на малкото оставащ му живот. — Не се притеснявам за своя живот. Кого имам да скърби за мен, когато се провалим? — Поклати глава. — Лошото е, че губим възможност някак да… предадем онова, което сме научили, та тези прозрения да не загинат с нас.
Мара заговори настойчиво, за да прикрие страха си.
