— Хокану ще остане, и нашите деца, за да продължат след нас. Те все някак ще преоткрият това, което открихме ние, и ще намерят начин да действат, без да влязат в този капан на чо-джа. — Въздъхна. — Моето най-голямо съжаление, колкото и да е странно, е на съпруга и жена. Безкрайно съжалявам, че не мога да се върна, за да се помирим с Хокану. Той винаги е бил чувствителен и разумен. Значи нещо важно трябва да е предизвикало поведението му спрямо Касума. Обидих го нечестно, мисля, като го обвиних в предразсъдък, какъвто същността му не би трябвало да допуска. Вече е твърде късно, за да е от значение. Ще умра с незададения въпрос, който би могъл да възстанови разбирателството ни. Защо, след като лесно бих могла да родя друго дете, което да е мъжко, Хокану толкова се натъжи, когато научи, че първородното му е момиче?
Погледна умолително Люджан.
— Ти си мъж и разбираш отношенията между мъжете и жените. Така поне съм чувала от кухненските клюки. На миячите не им омръзва да описват слугинчетата и дамите от Тръстиковия живот, които жадуват за компанията ти. — Усмихна се лукаво. — Всъщност, ако може да им се вярва, има тълпи такива жени. Кажи ми: защо един съпруг, толкова разумен като Хокану, не би се зарадвал от раждането на здрава и красива дъщеря?
Изражението на Люджан омекна почти до жалост.
— Господарке, Хокану изобщо ли не ти е казал?
— Какво да ми каже? — попита рязко Мара. — Бях груба със съпруга си и му наговорих горчиви неща. Толкова дълбоко вярвах, че поведението му е погрешно, че го отчуждих от себе си. Но сега съжалявам за коравосърдечието си. Може би Камльо ме научи да слушам по-внимателно. Защото също като тези чо-джа тук осъдих съпруга си, без изобщо да го попитам защо се държи така.
Люджан я гледаше мълчаливо. След това, взел сякаш решение, коленичи пред нея.
— Боговете дано ми простят — промълви тихо. — Не е в правото ми да разбивам доверието между лорд и съпругата му. Но утре ще умрем, а винаги съм бил твой верен офицер. Лейди Мара, не бива да напуснеш този живот, без да знаеш. Хокану беше сломен от скръб, но никога нямаше да ти каже причината за нея, дори да можеше да се върнеш и да го помолиш да я чуеш. Но аз я знам. Бях в стаята, когато лечителят на Хантукама уведоми съпруга ти за това, което той в добротата си се закле никога да не ти разкрива: че след отравянето ти, чиято цена беше нероденото ви бебе, ще можеш да родиш само още едно дете. Касума е последната ти рожба. Хокану запази тайната, защото искаше ти да запазиш надеждата за нова бременност. Дъщеря му е радост за него, изобщо не се съмнявай, и той я посвети за наследничка на мантията на Шинцаваи. Но той знае, и е натъжен, че никога няма да му дадеш сина, за който копнее в сърцето си.
Мара го гледаше смаяно.
— Бездетна съм? И той го знае?
Пълният смисъл на храбрата решимост на Хокану я прониза като нож. Съпругът й беше отраснал без майка, а баща му беше взет от Събранието на магьосниците. Целият свят на Хокану бе съставен от мъжко приятелство — с чичо му, станал негов приемен баща, и братовчед му, станал негов брат. Това беше в корена на копнежа му за син.
Но също така той бе човек с рядка чувствителност и усет и обичаше интелектуалните умове. Докато друг лорд щеше да си е взел куртизанки като негово дадено от боговете мъжко право, Хокану я беше обикнал заради ума й. Копнежът му за равенство в приятелството се бе реализирал в брак за жена, с която можеше да споделя най-вдъхновените си идеи. Отхвърляше прибягването до конкубинки, компанията на жени от Тръстиковия живот, удоволствията, които можеше да се намерят с купени същества като Камльо.
Сега Мара разбираше как се е изправил пред избор, който му е бил противен: да вземе в леглото си друга жена, която не означава нищо извън способността си да зачене и роди, или да продължи без син — да забрави мъжкото приятелство, което бе споделял с приемния си баща, с брат си и с Джъстин, когото беше върнал на Мара заради продължението на Акома.
— Богове — почти проплака Мара. — Защо не знаех?! Колко съм коравосърдечна!
Люджан мигновено се озова до нея и силните му ръце хванаха раменете й. Мара се отпусна на гърдите му.
— Лейди — промълви той в ухото й, — точно ти от всички жени не си коравосърдечна. Хокану разбира защо реагира така.
Задържа я до себе си, както щеше да го направи брат, с разбираща обич, докато тя прехвърляше в ума си всички подробности, до полуболезненото и полуобнадеждаващо заключение, че ако умре тук, нейният любим ще има Касума за своя наследница и свободата да вземе друга жена, която да му роди сина, за когото копнее. Вкопчи се в тази мисъл. А после, за да се измъкне от собствената си горест, каза:
— Ами ти, Люджан? Сигурна съм, че няма да напуснеш този живот без съжаления.
Пръстите му погалиха рамото й с груба нежност.
— Имам едно.
Сви рамене и след кратко мълчание продължи:
