— Странно как животът показва глупостите ни. Винаги съм се радвал на благоволението на много жени, но никога не съм искал да се оженя и да съм доволен с една. — Погледът му стана съсредоточен, смутен, но и странно освободен от притеснението от това, че на разсъмване ще се изправи пред края на живота и мечтите си. Близостта на предстоящия отчет пред Туракаму даваше и на двамата утехата на искреността. — Знаеш ли, до голяма степен вятърничавото ми поведение бе резултат от възхищението ми към теб. — Погледна я с искрено обожание. — Толкова много има у теб, на което един мъж да се възхити, и твърдост пред която другите жени изглеждат… не робини, но поне по-нискостоящи. — Махна безсилно с ръка в знак, че не може да намери подходящите думи. — Идването ни в Турил ми отвори очите за много неща… но и ми отне спокойствието.
Мара повдигна вежди.
— Люджан, ти винаги си бил изключителен воин. Заради теб всъщност Кейоке преодоля недоверието си към сивите воини и те избра за свой заместник. Знаеш ли, мисля, че си спечелил толкова място в сърцето му, колкото и Папевайо.
— Виж, това вече е похвала. — Устните на Люджан се извиха в усмивка и после застинаха. — Но сега, когато духът ми е близо до равносметката, разбирам, че не съм бил честен със себе си. Съжалявам, че така и не намерих жена, която да сподели моето огнище и дом.
Мара го погледна, разбра, че той иска по някакъв начин да смъкне някакво бреме от себе си, и го попита тихо:
— Какво те спря да създадеш семейство и да отгледаш деца?
— Надживях господаря си Тускай — призна той. — Нещастието на един сив воин не може да се опише, защото животът му е извън обществото. Бях млад, силен и ловък с оръжията. И все пак имаше моменти, когато бях на косъм от смъртта. Как ще се справи едно дете или жена, ако останат бездомни? Виждах жените и децата на мои приятели, отвеждани като роби, да носят завинаги сивото и да угаждат на прищевките на господар, който изобщо не се интересува за добруването им. — Гласът му спадна почти до шепот. — Сега разбирам, че съм се страхувал, че някой ден децата, моите деца и моята жена, ще станат собственост на друг и той ще ги използва както намери за добре.
Погледна господарката си. Очите му бяха затрогващо дълбоки.
— Много по-просто беше да ти се възхищавам отдалече, лейди, и да браня живота ти като свой, вместо да преживявам възможността да се сбъдне кошмарът, който все още ме кара да се будя целият в пот.
Мара хвана ръцете му и каза тихо:
— Нито ти, нито някое твое неродено дете в този кръг на Колелото на живота няма да остане бездомно. Защото много се съмнявам, че някой от двама ни ще се измъкне жив от този затвор.
Люджан се усмихна със странна ведрост.
— За мен беше гордост да ти служа, лейди Мара. Но ако оцелеем, моля за едно благодеяние: да ми заповядаш да си намеря жена и да се оженя!
Мара го погледна и се усмихна с искрена обич.
— Люджан, познавам те достатъчно добре и се съмнявам, че ще трябва да ти заповядам нещо, което явно е на сърцето ти. Но първо трябва да оцелеем. — Загърна се с ръце като да се опази от студа и добави: — Сега да поспим, Люджан. За да сме готови за утре.
Сънят се оказа невъзможен.
След странно интимното споделяне на съкровени неща с Люджан Мара не изпитваше охота за разговор. Люджан също седеше безмълвно. Чо-джа бяха взели и бронята му заедно с меча и сега, само по риза, той изглеждаше странно уязвим и някак смален.
Докато го гледаше, Мара бе принудена да признае човешката му страна, мъжа в него, който никога нямаше да изпита бащинството, и изненадващо нежната утеха, която й бяха дали ръцете му, по-привикнали с дръжката на смъртоносния меч. Сякаш предстоящата съдба беше нещо несъществено, той се беше отдал на съзерцание: воинската дисциплина беше изтласкала всички тревоги, за да съхрани сила, нужна за битката.
Самата тя, въпреки обучението в храма на Лашима, бе останала без тази утеха. Изпитваше гняв към несправедливата съдба, обрекла я на невъзможност да защити обичните си хора — всички хора всъщност. Колкото и да се опитваше, не можеше да се отпусне.
Унизителният затвор я вбесяваше. Магическата килия ги изолираше от всичко друго и Мара се запита дали дори боговете могат да чуят молитвата й. А без прозорци, без звуците от външния свят минутите се точеха тягостно.
Но утрото щеше да дойде неизбежно.
И все пак, въпреки мъчителната агония на чакането, утрото я завари неподготвена. Стените изчезнаха в магически вихър от светлина и на мястото им се появиха стражи чо-джа.
Мара се изправи, хвана сухите ръце на Люджан в лепкавите си длани, погледна безизразното му лице и изрече ритуалните думи:
— Воине, ти служи с най-висока чест. Имаш позволението на своята господарка да потърсиш каквато смърт избереш. Бий се добре. Бий се храбро. Иди с песен на уста в залите на Туракаму.
Люджан коленичи пред нея. Този израз на почит, изглежда, изчерпа търпението на стражите, защото те пристъпиха напред и го вдигнаха на крака. Хванаха и Мара и я задърпаха през лабиринта от коридори.
