Тя вирна брадичка, въпреки че гордостта изглеждаше безсмислена. Чо-джа не се възхищаваха от чест или кураж, всъщност изобщо не се интересуваха от човешкото достойнство. Мара си помисли, че много скоро ще се срещне с духовете на предците си. Но не така, както беше очаквала. Тук и сега най-бляскавите й цурански постижения и дори най-високата титла Слуга на империята изглеждаха празни. Сега бе готова да замени всичко това срещу един последен поглед към децата си или една нежна прегръдка на съпруга си.
Кевин се оказваше много по-прав, отколкото си беше давала сметка. Честта бе само една възвеличена дума за суета и безсмислен заместител на обещанието за продължение на живота. Защо чак сега бе успяла напълно да проумее какво подбужда съпротивата на Събранието? А ако помощта за разбиването на задушаващата им хватка над Цурануани не можеше да се намери тук и тези турилски чо-джа откажеха съюз, къде щеше да потърси Хокану ресурси, за да сложи край на тиранията на магьосниците? И да имаше отговори на това, щяха да си останат загадка.
Стражите бяха безразлични като ходещи статуи. Изведоха я от коридорите на мост, който искреше като стъкло. Мара погледна ясното небе, невероятно зелено и чисто. Въздухът миришеше на цветя и на лед от високите планински върхове. Тя попиваше тези наслади на живота, а също и красотата на кулите на Чака-а. Вървеше окъпана в стрели от светлина, хвърляни от слънчевите лъчи, и сърцето й се сви от безсмисления идващ край, от загубата на всяка надежда и свършека на всички неща.
Влязоха в прозрачния пурпурен купол, където предния ден я бе осъдил трибуналът. Сега залата бе празна, нямаше дори писари. Един-единствен магьосник чо-джа стоеше до очертан с червена боя кръг.
Мара знаеше значението на този кръг. Беше с диаметър дванайсет стъпки, с два прости символа за изток и запад, където двама воини щяха да застанат един срещу друг. Виждаше пред себе си Кръга на смъртта, традиционно изчертаван в империята от незапомнени времена. Тук двама воини щяха да се сразят, докато единият не загуби живота си в древния ритуал на двубой, който Люджан бе избрал вместо позорната екзекуция.
Прехапа устна, за да прикрие непристойния страх. Преди години беше гледала ритуалното самоубийство на съпруга си с по-малко трепет. Тогава просто беше съжалила за похабяването на един млад мъж, пренебрежението на чиято фамилия го бе направило склонен да проявява насилие към нея. Всъщност тогава за първи път бе видяла Играта на Съвета не толкова като суров кодекс на честта, колкото като основание да използва всеки повод за постигане на изгода от чужди недостатъци. А сега самата чест беше празно понятие.
Стражите въведоха Люджан от отсрещната страна на залата. Мара го познаваше достатъчно добре, за да разбере какво говори стойката му, и видя, жегната от ужасна болка, че той вече не се придържа към убежденията, в които е възпитан. Че цени високата почит, която може да спечели в залите на Червения бог, много по-малко, отколкото изгубения шанс да се ожени и да отгледа деца.
Предизвикателството на Люджан за двубой беше трагичен и безсмислен жест. Честта, която можеше да спечели за своята сянка, беше като фалшивото злато, с което се разплащаха мидкемийските измамници. И все пак суетната игра щеше да се изиграе до безсмисления си край.
Люджан беше едновременно повече и по-малко от сивия воин, когото бе спасила от съществуването без господар. Угризението за тази промяна стегна гърлото й. Трудно й беше да диша, още по-малко да остане безизразна, както се полагаше за цуранска благородничка.
Магът чо-джа махна с единия си преден крайник и се появи слуга с оръжията на Люджан. Приклекна и ги остави в краката му.
— Нашият кошер няма знание за начина на употреба на тези защити — заяви магът чо-джа и Мара разбра какво иска да каже: че слугата не може да помогне на Люджан да се снаряжи.
Пристъпи напред и заяви:
— Аз ще помогна на моя Боен водач.
Думите й отекнаха под купола.
Магът махна с десния си преден крайник, разрешаваше й.
Мара се наведе, взе един от наколенниците и погледна Люджан. По леко извитите му вежди разбра, че е изненадан, но и тайно зарадван. Усмихна му се, после клекна, за да му завърже наколенника. Не проговори. Нямаше нужда. От безпрецедентното й поведение той щеше да разбере колко високо го цени.
Всъщност боравенето с броня не беше непознато за нея. Беше препасвала много пъти меча на Хокану, а преди него — на първия си съпруг Бунтокапи. Като дете си беше играла на голяма с брат си Ланокота — помагаше му да препаше учебния си меч за упражненията с Кейоке.
Люджан й кимна, за да я увери, че е стегнала връзките правилно — достатъчно здраво, за да държат, но не прекалено, за да не ограничават движенията му. Тя продължи и свърши с препасването на меча, който толкова пъти я беше спасявал.
А после докосна ръката на Люджан за сбогом.
— Нека боговете яхнат меча ти — промълви ритуалната фраза, която си казваха воините, когато тръгваха на смъртен бой.
