Люджан вдигна ръка и затъкна един паднал кичур зад ухото й. Тази фамилиарност можеше да е нахална, но Люджан беше заел мястото на мъртвия брат в сърцето й.
— Лейди, не скърби. Ако можех да преосмисля решенията, които съм взимал в младостта си, щях да преживея всичко отново. — Устните му се извиха в бледо подобие на старата му наглост. — Е, може би не съвсем всичко. Имаше един-два случая с неразумни залози и една дебелана в един бардак, обидих я незаслужено…
— Времето за двубоя дойде! — прокънтя гласът на мага чо-джа и един от стражите пристъпи към кръга.
И зачака там. Острите му като мечове предни крайници блестяха в меката светлина под купола.
Люджан дари Мара с най-безгрижната си усмивка, а после изправи глава и зае мястото си срещу него.
Люджан не трепваше. Тази битка щеше да е последната му и това го успокояваше. Тук, на ръба на кръга на двубоя, нямаше неизвестни, за които да се тревожи: изходът от битката щеше да е един и същ все едно дали щеше да спечели, или да загуби. Нямаше да излезе жив от този кръг. Да съжалява, че събитията не са се разиграли другояче, означаваше да похаби силата си и да изгуби куража си. Беше цурански воин и не беше предал никого. Беше служил на господарката си добре. Никога не беше обръщал гръб на враг. Според всичко, в което бе научен да вярва, смъртта му щеше да е кулминацията на чест, а честта беше по-свята от самия живот.
— Чуйте ме, поборници — каза магът чо-джа. — Щом влезете в кръга, ще се задейства магическа преграда. Всяко стъпване през чертата, било отвътре или ако друг се опита да се намеси отвън, ще донесе смърт. Условията на битката са според цуранската традиция: осъденият или ще умре в двубой в кръга, или — ако се окаже победител — ще му се разреши да избере ръката на своя екзекутор. Аз, маг на града държава Чака-а, съм свидетелят на двубоя.
Люджан удостои мага с отривист войнишки поздрав, а воинът чо-джа се приведе в готовност за атака. Дори в кошерния ум да имаше място за чест и доблест, такива чувства нямаха място в момента — той бе тук само с една цел: да убие противника си.
Люджан беше виждал отряди чо-джа да превръщат бойното поле в касапница, защото освен ако времето не беше студено, бързината и рефлексите на хората бяха по-слаби. В най-добрия случай, прецени той по влажния въздух, лъхнал през залата, можеше да парира няколко удара, преди противникът му да го посече. Заминаването му при Туракаму щеше да е бързо и почти безболезнено.
Усмихна се. Ако извадеше късмет, щеше да пие бира хуает със стария си приятел Папевайо в залите на Туракаму преди залез-слънце.
— Влезте в кръга — каза магът чо-джа и тупна със задния си крайник по пода. Звукът бе като звън на гонг.
Люджан скочи в кръга и в същия миг усети лумналата червена горещина зад гърба си — знак, че смъртоносната преграда е активирана. Воинът чо-джа скочи срещу него и мечът на Люджан изтрещя в хитиновата му броня.
Опасността срещу този противник беше двойно по-голяма, тъй като чо-джа разполагаше с два предни крайника, с които да атакува и сече. Люджан обаче имаше по-добър обхват с по-дългия си меч.
Но чо-джа бяха превъзходно бронирани. Само забиване с върха или най-тежкото двуръчно посичане можеше да пробие хитина. Ставите бяха единственото им уязвимо място. Люджан парира, после парира отново. Примижа и замахна. Острието изтрещя в хитина, Люджан проверяваше — чо-джа обикновено имаха предпочитана страна. Десният крайник можеше да е по-пригоден за отбрана, а левият — за атака.
Мечът и остриетата-крайници се завихриха в смъртоносен танц.
Люджан отби поредната атака. Скокът назад го спаси, но парването в гърба го предупреди колко близо е до ръба на кръга. Направи лъжлив замах, научен от Кевин, и дори се изненада, когато с обратния удар успя да клъцне ставата на чо-джа.
Противникът му изсъска и отстъпи, изпънал нокти.
Люджан скочи напред и го прободе между раменните сегменти. От раната бликна белезникава течност. Чо-джа се смъкна за миг на средните си крака, после контраатакува. Но четирикраката стойка беше сигурен знак, че е сериозно ранен. Люджан замахна и го прободе в шийния сегмент, макар че с това се откри опасно и противникът му можеше да го порази в сърцето. Но това нямаше значение — нали щеше да спечели осветената от времето цуранска награда за смърт в битка от вражески меч.
И изведнъж се сепна.
Какво беше една такава смърт, ако не безсмислица?
Нищо ли не беше научил през годините служба на Мара? Щеше ли убийството на този чо-джа, срещу когото не изпитваше никаква вражда, да помогне поне мъничко за нейната цел?
Нямаше. За нищо друго нямаше да послужи, освен да потвърди цуранските нрави в кошерния ум на чо-джа от Чака-а.
Какво струва моят живот или моята смърт? — помисли Люджан. Това, че щеше да победи, нямаше да послужи на нито едно живо същество — нито на Мара, нито на този кошер, нито на пленения народ на чо-джа в границите на Цурануани.
Богове — кипна той в миг на разкъсващо терзание, — не мога да живея само по воинския кодекс. Нито мога да умра по него.
