Не смееше да спре, за да се свърже с мрежата агенти на Аракаси. Бързината, която бе наложила, за да стигне до сърцевината на Империята, беше неумолима. След като не искаше да рискува, показвайки се на открито, или да компрометира далите й подслон кошери, нямаше как да разбере с какво се е занимавал Джиро през месеците, докато тя бе отсъствала. Не знаеше дори дали съпругът й успешно се е справил с недоволните си братовчеди и кланови съперници, обзети от амбиция да затруднят наследяването му. Едва преди малко бе научила от работници на кейовете, че Хокану се е върнал в крайезерното им имение и че лейди Исашани закачливо се е опитала да го свърже с конкубинка, неизвестно защо неуспяла да задоволи един от многобройните незаконни синове на мъртвия й съпруг. Хокану й беше изпратил вежлив отказ. Въпреки че в такива светски клюки Мара не можеше да намери намек за заплаха, от предпазливост помоли чуждите магове да останат в една неизползвана пещера в кошера най-близо до имението. С тях остави двама воини, които да се грижат за нуждите им, и то стриктно обвързани с клетва за тайна. Щяха да излизат за събиране на храна само нощем и нямаше да разкриват задълженията си на никого от патрулите на Акома или на местни чо-джа. Даде на двамата войници документ, подпечатан с личния й печат като Слуга на империята, никой да не ги спира и да не ги разпитва за нищо. Тази предпазна мярка нямаше да й осигури защита от противниците й, но щеше да попречи на приятели или съюзници да се месят в тайната й.
Отпусна се на перилото срещу вятъра и се усмихна. Имаше толкова много да разказва на Хокану! Чудесата, които бе видяла, докато Люджан се възстановяваше в Чака-а, не се поддаваха на никакво рационално описание: от екзотичните цветя, които работниците чо-джа отглеждаха и които разцъфваха в невиждани съчетания от цветове, до редките течности, дестилирани от меда на червена пчела, и други еликсири, които търгуваха с източните си съседи човеци. В багажа си носеше лекарства, някои направени от плесени, други извлечени от семена или редки минерални извори, които лечителите й щяха да нарекат чудодейни поради целебните им свойства. Беше наблюдавала изработването на стъкло в работилниците, където правеха всичко, от вази до тухли, които блестяха като скъпоценни камъни.
Беше гледала как магове чираци усъвършенстват първите си заклинания и бе видяла първите шарки, появили се на още голите им коруби. Наблюдавала беше работата на най-древния им маг, целият изрисуван с плетеница от цветове. Беше й показал видения от далечното минало и едно, размътено от колебливата мъгла на вероятността, което показваше все още неоформеното бъдеще. Много й бе заприличало на разтворени в аквариум бои, но с блещукащи жилки като от златен метал.
— Ако това е бъдещето ми — каза Мара шеговито, — вероятно ще умра много богата.
Магът чо-джа не каза нищо, но за миг лъскавите му лазурни очи й се сториха тъжни.
Мара не можеше да сдържи въодушевлението си. Видя ято блатни птици, вдигнало се в полет от тръстиките, и си спомни моделите, които бяха летели като птици в Чака-а, и други, живи, диви птици, примамени да пеят в синхрон. Беше видяла животни с козина, ярка като най-пъстра коприна. Магията на чо-джа владееше начини да се изприда камък на нишки и да се тъче, и начини вода да се сплита на въже и да се праща да тече нагоре. Междувременно беше пирувала с екзотични храни и блюда, овкусени с подправки, опияняващи като вино. Съществуваха толкова възможности за търговия, че можеха да изкусят Джикан да извърши светотатство, и с момичешки възторг Мара копнееше гибелното й затруднение със Събранието най-сетне да се реши, за да може да предприеме по-мирни начинания. Проблемите й съвсем не бяха приключили, но във въодушевлението си неволно изпитваше чувството, че нещата ще се разрешат в нейна полза.
Това настроение на лекомислена възбуда бе надделяло над трезвия съвет на Сарик да останат в тунелите на чо-джа, докато не се доближат достатъчно до имението. Толкова беше закопняла за гледките и миризмите на Цурануани, че беше извела свитата си над повърхността близо до езерния бряг и след това бе задържала баржа на собствените й търговци от Акома, за да довърши пътуването си по вода.
Над нея падна сянка. Мара прекъсна размишленията си и вдигна глава. Беше Люджан — беше приключил с прегледа на почетната й гвардия: бойците не бяха с отличителните цветове на дома й, но лакираното им снаряжение блестеше. Люджан беше с шлема си с офицерските пера в зеленото на Акома. Все още накуцваше, но след време щеше да се възстанови напълно. Очите му блестяха лукаво и Мара разбра, че възбудата му не отстъпва на нейната.
— Лейди — докладва той. — Хората ти са готови за връщането у дома. — Усмихна се хитро. — Допускаш ли, че може да подплашим пазачите на кея? Нямаше ни толкова дълго, че като видят безцветната ни броня, може да ни помислят за духове, върнали се от отвъдното.
Мара се засмя.
