Веднага вдигнаха зеленото знаме със символа на птицата шатра на пилона на кърмата. Щом вятърът го разгъна, откъм брега се чуха ликуващи викове. Стотици гласове повтаряха отново и отново името на Мара и титлата, дарена й от императора, Слуга на империята! Слуга на империята! Тревогата й почти отстъпи място на сълзи от благодарност.
Най-после стигнаха до кея. Хокану я чакаше пред гъстото множество. На лицето му се бореха тревога и радост.
Съпругът й носеше бойната си броня, а не церемониалните доспехи за официални случаи, и това беше достатъчно красноречив знак, че предстои кръвопролитие. Но след близо половин година отсъствие и месеците страдания и неразбиране Мара не обърна много внимание на тази подробност. Не можа да спре за официален поздрав, а затича напред в мига, в който трапът изтропа на кея. Втурна се като момиче пред офицерите си и се хвърли в прегръдката на съпруга си.
Все едно че не беше извършила никакво нарушение на благоприличието, Хокану я притисна до себе си и прошепна в косата й:
— Боговете да благословят връщането ти!
— Хокану — отвърна Мара, притиснала лице в бронята му, — колко ми липсваше! — А след това се сепна. — Съпруже! Какво става? Къде са децата?
Тъмните му загрижени очи жадно се впиха в лицето й. Беше толкова отслабнал, загорял от слънцето и жизнен! Копнежът му да зададе най-простия въпрос за здравето й болезнено се четеше на лицето му. Но приглушената паника във въпроса й изискваше отговор.
— Джъстин и Касума са в безопасност поне засега. Още са в Имперския дворец… но дойде лоша новина. — Пое си дъх, колкото за да се овладее, толкова и за да й остави миг да се подготви. — Скъпа, Небесната светлина е убит.
Мара пребледня. Стъписването изцеди кръвта от лицето й. От всички бедствия, които си беше представяла, че може да се случат в нейно отсъствие, и след всички опасности, от които се беше спасила, за да доведе маговете от Чака-а, смъртта на императора беше най-невероятното. Успя някак да се овладее и попита:
— Как?
Хокану поклати тъжно тава.
— Новината току-що пристигна. Някой си Лойава, братовчед от Омечан, бил поканен снощи на вечеря. Пред трийсет свидетели пронизал Ичиндар във врата с отровен нож. Веднага повикали жрец, но вече било късно. — Тихо, почти милостиво, Хокану довърши: — Отровата е била много силна.
Мара потрепна. Тази жестокост бе невъзможна! Слабичкият, изпълнен с достойнство мъж, който бе седял на златния трон изгърбен от грижи и довеждан почти до умопомрачение от многото си свадливи жени, нямаше никога повече да провежда аудиенция във великата си зала. А тя никога вече нямаше да предложи съвета си насаме в покоите му и да се порадва на остроумните му забележки. Ичиндар бе дълбоко загрижен за своя народ, но не се грижеше за здравето си под съкрушителното бреме на управлението. Радост беше за нея да се опитва да го разсмее и понякога боговете й бяха позволявали известен успех. За нея Ичиндар не беше фигурантът, на трона, какъвто бе изглеждал в очите на поданиците си в младостта си.
Въпреки че титлата му изискваше величие и помпозност — да изглежда въплъщение на божественото на земята, — той беше приятел. Загубата бе съкрушителна. Светът беше станал победен.
Бе твърде съкрушена, за да може да погледне отвъд хоризонта на личната си скръб. Но пръстите на Хокану, вкопчени в раменете й, и напомниха, че трябва да го направи. Тази трагедия щеше да донесе ужасни последици и ако трябваше общото домакинство на Акома и Шинцаваи да се съхрани, тя трябваше бързо да поднови влиянието си върху текущата политика.
Първото, върху което се съсредоточи, беше името, споменато от Хокану — абсолютен непознат.
— Лойава? Не го знам. От Омечан? — Погледна умолително Хокану, чиито съветници бяха в течение на последните събития и сигурно бяха предложили някои хипотези. — Каква мотивация би могла да тласне един Омечан към такъв акт? От всички големи фамилии, които биха могли да се домогват за възстановяването на поста Военачалник, Омечан са най-далече от претенциите за властта на бялото и златното. Шест други дома могат да поставят своя кандидат на трона преди Омечан…
— Новината пристигна току-що — повтори Хокану, махна на чакащия наблизо Ударен водач да продължи да качва бойците на лодките и повиши глас над тропота на подкованите сандали по кея. — Дори Инкомо още не е наясно какво става.
— Не е за поста Военачалник — намеси се Сарик, твърде възбуден от внезапното си прозрение, за да съблюдава протокола.
Мара се обърна и го изгледа.
— Не е. Прав си. Не е за Военачалник. — Лицето й стана мъртвешки бледо. — Целта е самият златен трон!
Изгърбеният побелял Инкомо, който идваше към тях, я чу. Изглеждаше смачкан, с червени кръгове около очите и по-съсухрен от старостта, отколкото го помнеше Мара.
— Но няма имперски син — заяви той рязко.
