— В известен смисъл сме точно това. — Втора фигура се приближи и спря от другата й страна. Слънчевата светлина засия по мантия от коприна на чо-джа, нашарена от маговете на Чака-а с изящество, на което можеше да завиди всяка благородна съпруга в империята. Мара видя водопад от златиста коса под качулката и сърцето й се стопли. — Камльо. Днес си изключително красива.
Всъщност за първи път Мара или който и да е от воините й, навлезли в територията на Турил, виждаха момичето облечено не с дрехи на жена от простолюдието.
Камльо сведе клепачи и свенливо замълча. Но усилващото се смущение, причинено от възхитения поглед на Люджан, я принуди с неохота да обясни:
— След преживяното в Турил се научих да вярвам на думата на господарката ми — че няма да бъда омъжена или дадена на мъж, когото не избера сама. — Сви стеснително рамене, при което цветните ресни на дрехата й се разлюляха. — Не е нужно тук, в имението ти, да се крия в дрипави дрехи. — Изсумтя презрително, или може би с облекчение, и изгледа Люджан с нещо като неприязън. — Нашите мъже не крадат жените си с набези и ако Началникът на шпионите Аракаси случайно се окаже на кейовете, не бих искала да си помисли, че съм неблагодарна за високото положение, с което бях удостоена.
— Охо! — Люджан се засмя. — Далече си стигнало, цветенце, да изричаш името му без пяна на устата.
Камльо го изгледа нацупено, което можеше да е прелюдия към шамар. Или поне Люджан помисли така, защото вдигна ръка в насмешлив страх, уж да се опази от женския гняв.
Но Мара се намеси.
— Дръжте се прилично, и двамата. Или пазачите няма да ви сбъркат с призраци, а със злодеи, заслужаващи наказание. Не се съмнявам, че в казармите има достатъчно мръсни клозети, та да ги чистите поне седмица.
И понеже Люджан не отвърна нагло на тази заплаха, Мара повдигна вежди и погледна да види какво не е наред. Видя, че несериозността му е изчезнала: изражението му беше станало сурово като в мига преди да влезе в битка. Беше се взрял в далечния бряг.
— Лейди — каза с тон, мрачен като гранит, — нещо не е наред.
Мара проследи погледа му и сърцето й се разтуптя от внезапен страх. Отвъд тясната ивица вода се простираха пристанът, каменните стени и островърхите покриви на къщата. На пръв поглед всичко изглеждаше спокойно. Търговска баржа, също като тази, на която бяха, беше привързана за кнехтите. Бали и сандъци бяха струпани на кея, надзиравани от писар и двама мускулести роби. Млади войници тичаха от учебното поле, сякаш току-що бяха свършили упражнението си. От кухненските комини се къдреше дим и един градинар събираше окапали листа.
— Какво? — попита нетърпеливо Мара.
Отговорът дойде сам, понеже слънцето блесна в злато — един имперски бегач тичаше обратно по пътя.
Безпокойството на Мара прерасна в страх, защото такива пратеници рядко носеха добри новини. Сладкият полъх на вятъра вече не носеше утеха.
— Капитане! — извика тя. — По-бързо!
Гребците се напрегнаха, тромавата баржа се понесе напред и от широкия й нос се разлетяха пръски. Мара едва се сдържаше да не закрачи нервно по палубата. Ето, че плащаше за безразсъдния си импулс. Ако беше послушала благоразумния съвет на Сарик и беше продължила под земята до входа на кошера най-близо до имението, можеше вече да получава информация от бегач, пратен да я посрещне. А сега не можеше да направи нищо, освен да гледа и да чака. Камльо беше уплашена, а Люджан — изпотен от трескаво предчувствие да не би бойците, които трябваше да командва, да се призовани на бойното поле без той да знае защо. Можеше да му се наложи твърде скоро да борави отново с меча, помисли Мара. Ако се съдеше по трескавата дейност на кея, беше ясно, че няма да има време раните му да зараснат спокойно.
От имението забумтяха барабани — дълбок тътен, сигнализиращ сбор на гарнизона.
— Война — каза Люджан. — Ритъмът е къс, накъсан на три. Този сигнал известява призив за пълна мобилизация, а Ириланди никога не би размърдал старите си кокали, ако няма сериозна неприятност.
— Кейоке сигурно е подкрепил това решение — отвърна Мара. — Той има голям опит и никога не би предприел крайни мерки без основание. Ако допуснем, че ръцете на Джиро все още са вързани от Събранието, какво може да се е случило? Възможно ли е някой безумец да е призовал клановата чест или, по-лошо, домът Шинцаваи да е подложен на атака?
— Не мога да знам, господарке. Но имам чувството, че това, което виждаме, е начало на нещо много лошо.
Бойните лодки на Акома вече се отделяха от кея. Една, втора, трета…
Люджан ги броеше. Стигна до дванайсет. Вече виждаше знамената и разбра кои отряди са вкарани в действие. Изводът му беше смразяващ.
— Това е пълен отбранителен строй, господарке. Явно очакват нападение.
Мара кипна от гняв. Беше преминала морето, беше преговаряла с варвари и едва не бе загубила живота си в Чака-а — И сега да види всичко да рухва! Обърна се към Сарик.
— Вдигнете знамето на Акома и личния ми флаг също. Нека всички разберат, че се връщам!
