Империята беше в траур. След огласяването на смъртта на Ичиндар портите на Имперския квартал бяха затворени с грохот и от стените се разгънаха традиционните червени траурни знамена. Сухоземните и водни пътища по Гагаджин загъмжаха от куриери. Метални гонгове и камбани на храмовете на Двайсетте висши богове закънтяха в почит към починалия Ичиндар, деветдесет и един удара, по един за всяко поколение от родословната му линия. Градът щеше да остане затворен за търговия за традиционните двайсет дни на траур и всички дюкяни и щандове, несъществени за поддържането на живота в града, бяха затворили врати, покрити с червен плат.
Улиците бяха затихнали, виковете на улични продавачи на храна и вода — заглъхнали. Молитвените песнопения на жреците за светия покойник ехтяха в утринната тишина. По традиция разговорите по улицата бяха забранени и дори узаконените градски просяци трябваше да изпросват храната си тихомълком. Червения бог Туракаму беше усмирил Небесния глас на земята и докато балсамираното тяло на Ичиндар лежеше в пищните одежди, обкръжено от горящи свещи и жреци, Свещеният град също спазваше мълчанието си на почит и скръб.
На двайсет и първия ден Небесната светлина щеше да бъде поставен на погребалната клада, а избраният приемник, помазан от жреците на Висшите и Низши богове, щеше да се възкачи на златния трон, след като пепелта изстинеше.
А в очакване на този ден кипяха заговори и се трупаха войски. Събранието не можеше да остане безразлично към неспокойствието на масите.
Извън градските порти, закотвени покрай речния бряг или струпани по кейовете на Силмани и Сулан-Ку, стояха търговски баржи, останали извън портите заради спазването на имперския траур. Цените за наем на складове хвърчаха към небесата, след като търговците се надпреварваха да осигурят подслон за нетрайни стоки или за твърде отбрани ценности, за да се оставят на лодките под недостатъчна охрана. Не толкова богатите търговски представители наддаваха за място в частни мазета и тавани, а най-нещастните губеха стоката си пред надигащите се вълни на войната.
Кланове се събираха и отряди на домове се снаряжаваха. Пътищата се загърнаха в облаци прах от хилядите тъпчещи в пръстта на късното лято крака. Реките се задръстиха от флотилии, превозващи воини. Търговците страдаха, понеже стоките им се изхвърляха в реката, за да се отвори място за жив товар от хора, и в градовете настъпи оскъдица, понеже продуктите, карани с коли, обикновено се разпродаваха преди да са стигнали до градските пазари. Пазаренето край пътя често ставаше на върха на копието. Селяните страдаха. Богатите се оплакваха от високи цени. Търговците — от ужасен недостиг. А най-бедните ходеха гладни на тълпи и улиците ставаха все по-размирни.
Управляващите лордове, които можеха да заемат патрули и да укротят човешките маси, бяха заети с друго — пращаха воините си да подкрепят тази или онази фракция или се възползваха от безредието, за да устройват набези срещу врагове, чиито гарнизони бяха пратени за бойното поле. В бедните квартали нарастваше опасността от метежи, а търсачите на бърза печалба дебелееха от раздутите цени.
Различните фракции на империята се въоръжаваха и сливаха в огромни военни сили, но въпреки всички цветове на домове, стичащи се към Кентосани, знамената на три Велики дома се набиваха в очи със своето отсъствие: зеленото на Акома, синьото на Шинцаваи и червено-жълтото на Анасати.
В една висока кула в Града на магьосниците, затворен в кабинет, затрупан с книги и ръкописи, над които господстваше очукан здраво изпечен глинен самовар от чужд произход и направа, Великият Шимоне седеше, обвил с костеливите си пръсти чашата чай. Беше заобичал мидкемийския деликатес в безбройните му варианти и слугите поддържаха мангала под самовара горещ ден и нощ. Възглавничките, на които бе седнал Черният халат, бяха тънки като аскетичните му вкусове. Пред него стоеше ниска трикрака масичка с инкрустиран на нея виждащ кристал, по който пробягваха образите на трупащи се войнства. За кратко можеше да зърне Мара и Хокану в разговор със съветници, последвани от гледка на Джиро, жестикулиращ, за да внуши нещо на лорд Омечан, който не изглеждаше склонен да го приеме.
Шимоне въздъхна. Пръстите му зачукаха в нервен ритъм по изстиналата чаша.
Но този, който изрече на глас явната мисъл, беше Фумита, седнал почти невидим в сенките насреща му.
— Не лъжат никого, най-малкото нас. Всеки изчаква другият да направи първия ход, тъй че щом се появим ние, да могат да кажат с чиста съвест: Ние само се защитаваме.
