Люджан се отказа от всякакви опити да шикалкави. С този Черен халат по-нататъшните хитрини щяха да спечелят бърза присъда. Все пак, уплашен да не издаде твърде много, подбра думите си изключително предпазливо.
— От дълго време е приятелка с царицата чо-джа на родното си имение. През годините е откупувала услуги от кошера, много от които за защитата на Акома.
Акани се намръщи.
— И чо-джа извън границите на именията й с готовност подкрепят каузата й?
Люджан сви рамене.
— Това не мога да кажа, велики. Само Господарката на Акома знае какви сделки са сключени и какви не.
Погледът на Акани стана пронизващ, сякаш обърна мислите му наопаки и ги изложи на ослепителна светлина. Мраз полази по плътта на Люджан и той потръпна. А след това усещането премина.
— Казваш истината — съгласи се Акани. — Но бъди предупреден, Събранието ще стигне до дъното на този проблем. За жалост би могло да се окаже, че може да се разделим в каузата си, Бойни водачо на Акома. — И с кимване, което може би издаваше уважение, Акани активира транспортното си приспособление и изчезна.
Люджан се хвана за ръба на масата, за да не се огънат коленете му. Мара, помисли отчаяно: Какво щеше да стане с нея? Защото въпреки че по милостта на Събранието на армията на Джиро да бе забранено да настъпи към Кентосани, истинският враг се беше пробудил. Макар Люджан да беше виждал господарката си да постига невъзможното и макар да имаше безгранична вяра в гения й да импровизира, дори една Слуга на империята не можеше да се опълчи на Събранието и да оцелее.
Носилката беше тежка.
Носеха я осем роби. Беше от хубаво твърдо дърво, инкрустирано с раковина коркара и обковано с пъпки рядко желязо. Скъпите копринени пердета, тежко извезани и отрупани с ресни и пискюли, бяха предназначени да стъписат всеки зрител, но допускът на светлина и въздух бе пожертван в името на разкоша. Откакто утрото бе станало достатъчно светло, за да позволява четене, лорд Джиро от Анасати бе заповядал на слугите си да издърпат завесите.
Ефектът можеше и да не е толкова изящен, колкото докато бяха спуснати, но Джиро не се притесняваше. Нямаше никой важен наоколо, който да забележи.
По горския път, който водеше на югоизток към Кентосани, нямаше никакви кервани или други благородници. Ако не се брояха редките куриери, беше съвсем празен, освен бежанците — простолюдие, бягащо от градовете. Храната беше в оскъдица и семействата в най-бедните квартали, първи бяха започнали да гладуват. Бяха дрипави хора, покрити с язви и опърпани. Носеха плачещи бебета или дърпаха след себе си по-големи деца, които залитаха и се препъваха, отслабнали от недохранване. Млади мъже носеха на гърбовете си обични баби и дядовци. Околността не предлагаше голям шанс за лов или беритба на орехи и плодове.
Джиро не обръщаше внимание на окаяния народ: бедността им беше по волята на боговете. Войниците в авангарда му разчистваха пътя, за да премине свитата му, и ако не се броеше плачът на децата, всички бяха само пълзящи сенки в облаците прах.
Чумака крачеше до носилката. Не изглеждаше уморен и отвръщаше на въпросите на господаря си, които бяха малко и нарядко и твърде различни по тема от дългите отегчителни трактати по имперския закон, изложени в свитъците на коленете на Джиро.
— Не вярвам на Шинцаваи — отсече Джиро. — Брат му Касуми прекара години в боеве на варварския свят, като част от заговора на Синьото колело да подкопае Военачалника, а безчестните коварни нрави на мидкемийците са повлияли и на Хокану.
Чумака погледна напрегнато господаря си и за пръв път се поколеба. И сякаш притежаваше силата да отгатва мислите му, Джиро разбра: Първият му съветник знаеше, че си спомня за Тасайо от Минванаби, гениален пълководец, чиято армия бе унизена от Мара с непредвидима тактика, приложена по съвета на един мидкемийски роб. Това, че домът Минванаби вече не съществуваше, дори не биваше да се споменава. Изнервящите страхове не биваше да се раздухват, за да не се разгори искрата в пламък. Най-сетне Чумака каза:
— Милорд, всичко, което могат да постигнат ръцете и умовете на хора, е направено, за да гарантира успеха ти. Виж, съдбата, късметът и боговете правят каквото те пожелаят. Дали ще седнеш на златния трон, или не, това е тяхно решение.
Джиро се размърда: бронята го стягаше неудобно. Не беше суетен, но добре разбираше силата на външния вид. Като човек на изкуството, щеше да предпочете лек копринен халат в червеното на Анасати, с цветя гаганджан, бродирани на маншетите. Но след убийството на Ичиндар никой благородник не смееше да пътува по обществени пътища невъоръжен. Още повече се подразни от това, че Чумака беше прав. Точно колко прав, не искаше и да мисли. Беше чул всяко донесение. Беше ръководил заседанията на съвета. Знаеше какво съобщават за ходовете на врага.
И новините бяха добри.
