Джиро се обърна и позна мъжа, който бе заговорил — беше един от оцелелите от почетната гвардия, пратена някога с брат му да придружи мирната делегация на Ичиндар на варварския свят Мидкемия. Мирните преговори, които бяха завършили с клане. Халеско от Анасати беше паднал в първата атака. Само един от почетната му гвардия беше оцелял, за да се добере обратно през разлома, понесъл с други трима мъже изпадналия в безсъзнание император. В чест на спасяването на Небесната светлина мъжът бе получил място в личната охрана на Джиро. Сега той заговори припряно:
— Чух този звук, когато се бих с варварите, господарю. — Грохотът откъм гората се приближи и той повиши глас: — Врагът язди! Коне! Яздят коне!
В следващия миг от дърветата изригна хаос.
Облечени в синьо воини, яхнали четирикраки варварски зверове, връхлетяха стремглаво. Омело закрещя заповеди. Беше проучил донесенията на войници, изправяли се срещу конница на Мидкемия. Само една тактика имаше шанс за успех. Воините, придружаващи своя господар, бяха цветът на силите на Анасати. Подчиниха се без колебание и се разпръснаха, за да не бъдат стъпкани. Носачите на Джиро отстъпиха назад, за да могат колкото може повече бойци да застанат между своя господар и връхлитащата конница.
Джиро едва преглътна пристъпа на паника. Шинцаваи не бяха на два дни разстояние от Свещения град, бяха тук! Конете бяха бързи! И тежки! Копитата им разтърсваха земята. Копията на ездачите блестяха на слънчевата светлина.
Първите редици воини посрещнаха щурма. Бяха храбри, твърди и решителни, но нямаха никакъв шанс. Копията ги пронизваха и копитата ги тъпчеха като трева. Най-пъргавите успяха да се отдръпнат, за да загинат от мечовете на ездачите в синя броня. Само ветеранът от мидкемийските воини успя да се измъкне: бързият му удар посече един от зверовете отзад и животното рухна и зарита безпомощно в прахта. Ездачът му се претърколи и изруга над странно човешкия крясък на коня. Меч срещна меча и победителят в сблъсъка се изгуби сред охрения облак прах.
Втората линия защитници не се справи много по-добре. Един от мъжете прониза в гърдите връхлитащ кон, преди да бъде стъпкан. Ездачите пронизаха повечето защитници, но след това копията им се оказаха безполезни, понеже тези, които не се счупиха или останаха забити в човешка плът, бяха твърде дълги за бой с противника в близък обхват.
Джиро заръмжа проклятия. Можеше да умре тук! И какво ужасно прахосване щеше да е — да си отиде като Халеско в бъркотията на битката! Да загине от удар на меч като някой неграмотен глупак, заслепен от жажда за слава! Не можеше да приеме такава смърт. Първо щеше да види Мара унизена!
Скочи от носилката, побеснял като хванат натясно саркат.
Омело крещеше заповеди. Първоначалният щурм се бе забавил и следващите редици стояха в разкъсан строй, докато конете на Шинцаваи възвиваха, за да избегнат падналите. Конниците извадиха мечове и сякаш слети в едно с чудовищните си зверове връхлетяха срещу пешите воини.
Цуранското майсторство с меча беше най-слабо срещу удари отгоре. Най-добрите воини на Джиро паднаха с разцепени шлемове и кръвта им попи в сухия път.
А конниците продължаваха да връхлитат. Обкръжиха носилката и най-вътрешната лична охрана на Джиро. Последните му и най-твърди защитници закрещяха в непокорна ярост. Дори и най-дръзките разбираха: нямаше да са достатъчно.
Омело изкрещя проклятие. Чумака сякаш се беше скрил вдън земя.
Конницата на Хокану тъпчеше през падналите. Още един кон рухна и се замята на земята. Джиро преглътна надигащото се в гърлото му гадене и вдигна меча си. Войната не беше силата му, но трябваше или да се бие, или да умре.
Стисна зъби, оглушен от виковете на смъртно ранените, и се стегна за първия си удар, замаян и съкрушен от жестоката реалност на битката. Само фамилната гордост го държеше на крака.
Един кон се вдигна на задните си крака пред него, черен на фона на жаркото небе, копитата му биеха въздуха. Зъби блеснаха бели на лице, засенчено от шлема с перата на лорд, и Джиро разбра: ездачът беше Хокану.
Лордът на Анасати се вгледа в очи, в които нямаше жал: очи, които бяха тъмни като на Камацу и които оголиха Джиро до сърцевината на духа му, за да познаят в него страхливия убиец.
И в тях Джиро видя своя край.
Срещна първия удар на меча, както беше научен. Успя да парира втория. В краката му издъхваше воин. Прекрачи го и едва не се препъна. Горчивина опари гърлото му. Нямаше никаква сила. А Хокану връхлиташе отгоре, конят му подскачаше като демон и мечът му сечеше като лъч слънчева светлина.
Джиро залитна назад. Не! Това не можеше да се случва! Той, който с основание се гордееше със себе си, щеше да бъде посечен от някакъв си меч! Изтръпнал до дъното на душата си от страх, той се обърна и побягна.
