Хокану от Шинцаваи все още беше поне на два дни преход северно от Кентосани, докато кортежът на лорд Анасати щеше да премине през големите порти в късния следобед, най-много до залез-слънце. Джиро отново прехвърли в ума си уверенията, които му бяха дали: щеше да стигне до Свещения град невъзпрепятстван от съюзниците на Мара. А когато пристигнеха, Шинцаваи щяха да са изтощени. Магьосниците бяха ядосани на Акома, защото силите на Мара бяха влезли в бой с армията на Анасати на юг, бяха насочили цялото си внимание към Мара и не обръщаха внимание на лорда на Анасати, който външно се подчиняваше безпрекословно на заповедите им.
Ръцете на Джиро се стегнаха върху свитъците в скута му. Сепнат от прашенето им, той изруга, притеснен да не би в разсейването си да ги е повредил, а Чумака като че ли за пореден път прочете мислите му.
— Разчете правилно съобщението, донесено от гълъба снощи, господарю — увери го Първият съветник с привидно небрежен тон. Но Джиро не се заблуди. Чумака беше впил острия си поглед в пътя напред, сякаш можеше да види през облака прах, вдиган от краката на авангарда, и изглеждаше уж погълнат от похода, но добави проницателно: — Бойният водач на Мара е предприел непредизвикана атака. Събранието вече трябва да е реагирало. Помисли над това.
Джиро се усмихна. Въображението му зарисува подробни образи на Мара, изпечена от магия. Но нито едно от тези въображаеми мъчения не му носеше утеха. Искаше да види трупа на жената, която го беше отхвърлила, нанизан на стомана. Копнееше да види черепите на децата й, децата, които беше дръзнала да зачене от други мъже, натрошени като яйчени черупки в краката си. Можеше да стъпче мозъците им и да е сигурен в своя триумф. И все пак късметът на Слугата на империята беше легендарен, беше повече от суеверие. Титлата на Мара носеше божествено благословение, което никой не можеше да пренебрегне. Джиро неведнъж си беше въобразявал, че дните й са свършени, а после я бе виждал как триумфира.
Червеят на безпокойството продължаваше да го гложди. Ръцете му неволно отново се впиха в пергамента. Крехката кожа изпращя и късчета рядка позлата се отлюспиха и полепнаха по потните му длани.
— Няма да се почувстваш сигурен, докато не седнеш на златния трон, господарю — обобщи Чумака делово. — Когато жреците на Двайсетте бога се преклонят в нозете ти и те удостоят с правото на наследството, когато всички опрат чела в земята, за да те приветстват като своята Небесна светлина, едва тогава нервите ти ще престанат да крещят.
Джиро го чу, но не откъсна погледа си от пътя напред, пътя към Свещения град. Според всякаква логика пътят към окончателната му победа бе открит. Събранието нямаше да го възпре, след като Мара умреше. Всъщност трябваше да подкрепят каузата му, макар и само за да се избегне хаосът и безвластието, които опустошаваха мира в държавата, след като Лойава беше убил Ичиндар. Никой не подозираше, че самият Джиро стои зад това. Заговорът бе осъществен тайно и след години грижливо обмисляне. Вината не можеше да бъде проследена извън Омечан и дори изтезания не можеха да изтръгнат истината. След като военачалничеството бе обещано на техния род, разкриването му нямаше да е в техен интерес.
Джиро не изпитваше прекомерна скръб, че армията, завещана му с мантията на Анасати, трябва по необходимост да се самоунищожи, за да задържи на място воините на Мара и да обърне гнева на Събранието срещу нея. Смъртта им щеше да е чест, след като щеше да извиси техния лорд над всички в империята. Духовете им щяха да бъдат посрещнати триумфално в залите на Червения бог, след като враговете на Джиро бъдеха принудени да признаят превъзходството му.
Първият, който щеше да се просне пред имперския трон, беше Хопара от Ксакатекас. Това жалко парвеню се беше лепнало за полите на Мара от самото начало, а месещата му се във всичко майка не бе направила нищо! Въпреки цялото й прословуто разбиране за мъжка доблест Исашани така й не беше окуражила първородния си да действа сам, както подобава на един мъж. Заради вдовстващата лейди и глезеното й синче не един заговор, целящ да опозори Акома, се беше провалил! Джиро се изпоти, щом си спомни колко пъти Хопара беше влиял на стария Фрасай от Тонмаргу дотолкова, че той бе поддържал интересите на покойния император над тези на собствения си клан Йонани!
Гневът му се разпали, докато изреждаше в ума си списъка от оскърбления. За него снизхождението беше слабост. Не беше човек, който да забрави кой е попречил на плановете му.
Намръщи се, докато обмисляше кой от враговете си ще унизи след това. Ако магьосниците проявяха великодушие в наказанието си за неподчинението на Мара, Хокану също можеше да оцелее, за да целуне пода пред подиума на златния трон.
