Всякакво понятие за позор бе изтласкано от ума му от ужаса от онова, което тътнеше след него. Мускулите му закрещяха от напрежение. Трябваше да стигне до гората. Умът можеше да надделее над меча — но само ако успееше да оцелее. Беше последният от синовете на баща си. Не беше срам, а само благоразумие да оцелее на каквато и да е цена, така че Мара, проклето да е името й, да умре преди него. Тогава боговете можеха да правят с него каквото си поискат.
Звукът от битката заглъхна, накъсан от тропота на копита в сухата пръст. Джиро стигна до дърветата и се покатери на някакви камъни.
Тропотът на копитата вече не се чуваше. Беше спрял. Гората бе задържала ездача. Джиро примига, огледа се и се хвърли задъхан към близкото дърво.
— Обърни се и се бий — отсече глас зад гърба му.
Той се обърна рязко. Хокану беше слязъл от коня. Чакаше вдигнал меча си, безлик в сянката на шлема си като екзекутор.
Джиро сподави хленча си. Беше предаден! Чумака беше сгрешил и беше сгрешил лошо, и сега това беше краят. Нажежен до червено гняв отми паниката. Лордът на Анасати вдигна оръжието си и връхлетя.
Хокану отби меча му все едно беше играчка. Беше опитен боец — и имаше удар като желязо. Джиро усети разтърсваща болка в ръката и мечът изхвърча от нея и падна в храстите.
— Омело! — изкрещя Джиро в паника. Някой, който и да е, поне един воин от почетната му гвардия трябваше да е жив и да чуе вика му. Трябваше да го спасят!
Умът му запъна и отказа да работи.
— Позор за теб, който си готов да убие невъоръжен враг.
Хокану оголи зъби, но не в усмивка.
— Невъоръжен като баща ми ли? Смърт в леглото от отровна стрела? Знам, че убиецът беше твой. — Джиро понечи да го отрече и Хокану изкрещя: — Имам записите на тонга! — Лордът на Шинцаваи приличаше на въплътения ужас, когато замахна с меча си, а след това, с извивка на китката, го заби с върха надолу в земята и той затрепери, щом пусна дръжката му. — Ти си измет… не, по-низш и от измет, да ми хленчиш за чест!
И направи крачка към Джиро.
Джиро се присви, готов за борба. Добре! В крайна сметка умът щеше да надвие! Беше убедил доблестния глупак Шинцаваи да му излезе с голи ръце! Макар лордът на Анасати да знаеше, че не е превъзходен борец, смъртта щеше да е по-бавна от посичане с удар на меча. Беше спечелил време и може би някой от почетната му гвардия щеше да дойде и да го спаси.
За да спечели още време, Джиро отстъпи назад. Беше твърде бавен обаче. Хокану настъпваше с бързината на ловец и тласкан от жажда за мъст. Две яки ръце сграбчиха Джиро за раменете. Той вдигна ръката си да се измъкне и Хокану го стисна за китката и я изви.
Джиро изсъска. Сълзи замъглиха очите му. Жестоката хватка само се стегна още повече. Джиро примига. Хокану се беше извисил над него и лъч слънчева светлина блесна отразен от лъскавия му шлем.
Джиро се помъчи да заговори. Устата му се отвори, но не излезе ни една смислена дума. Никога в безметежния си пълнолетен живот не беше търпял болка и целувката й отне разума му.
Хокану го дръпна нагоре, както човек вдига пале. Очите му гледаха безумно; приличаше на демон, който няма да се засити само с кръв. Пръстите му бяха като на хищна птица, когато смъкна пищния шлем на Джиро с пукот, който разкъса врата му.
Ледена пот обля Джиро и той изпъшка, осъзнал какво предстои.
Смехът на Хокану беше убийствен.
— Помисли, че ще се боря с теб, нали? Глупак! Оставих меча си, защото не заслужаваш воинска чест. Ти, който купи убийството на баща ми, заслужаваш кучешка смърт.
Джиро вдиша хрипливо. Отвори уста да помоли за милост, но Хокану го разтърси и той изхлипа:
— Той беше старец.
— Но го обичаха — викна Хокану. — И беше моят баща. А твоят живот мърси света, в който той живя.
Дръпна го рязко нагоре и кесията с документи се измъкна изпод бронята. Лордът на Шинцаваи извъртя ръка и сграбчи каишката. Джиро се дръпна назад, изпаднал в ужас.
— Не би се опетнил със смъртта ми, ако съм толкова презряно същество.
— Нима? — изръмжа Хокану, докато извиваше каишката като гарота на удушвач.
Джиро се замята и задращи с пръсти. Ноктите му се чупеха в синята броня. Хокану дръпна още по-здраво. Лицето на Джиро се наля с кръв. Главата му забуча. Слюнка закапа от устните му и очите му се изцъклиха. Безчестието на смъртта му го ужаси и той се замята и зарита отчаяно. Лицето му вече ставаше яркочервено.
Хокану беше обзет от ярост, стихийна и безразсъдна като приливна вълна. Заради изгубеното им дете и мъртвия си баща той извиваше и извиваше кожената каишка, докато лицето на Джиро от тъмночервено не стана мораво и след това посиня. Продължи дълго след като Джиро падна отпуснат в ръцете му. Каишката се впиваше дълбоко през кожа, трахея и гърло. Със сълзи в очите, разтреперан, Хокану продължаваше да извива и да извива…
Един от Ударните водачи на Шинцаваи намери господаря си над падналия враг. Нужни бяха силни ръце, за да го откъснат от трупа.
Грохнал, Хокану седна и скри лицето си с окървавените си пръсти.
— Свърши се, татко — изхриптя. — Удуших кучето със собствените си ръце.
