Ударният водач изчака търпеливо. Видял беше дълги години служба и познаваше господаря си добре. Погледна кесията с документи, усукана около врата на Джиро, и извади съдържанието й — предположи, че ще е нещо, което господарят му сигурно ще иска да прегледа, щом се съвземе.
След малко Хокану спря да трепери. Надигна се бавно, без да откъсва очи от дланите си. Лицето му беше безизразно. После, все едно мръсотията по пръстите му не беше нищо повече от чиста пръст, а мъртвата твар, просната окаяно в червената си броня, не беше нищо повече от убит дивеч, се обърна и се отдалечи.
Ударният водач закрачи след господаря си. Извика на войниците, които продължаваха да се бият в ръкопашни схватки на пътя:
— Предай на редиците! Джиро от Анасати е мъртъв! Денят е наш! Шинцаваи!
Вестта за края на Джиро се разнесе по полето на битката като огън по сухо поле. Застанал до обърнатата носилка, Чумака също чу вика:
— Лордът на Анасати е мъртъв! Джиро е убит!
Първият съветник на Анасати погледна разпилените в краката му свитъци и помисли за другия документ, който Джиро беше носил до гърдите си. Какво щеше да стане, ако го намереха?
— Глупаво момче — въздъхна тихо. — Достатъчно страхлив да побегне, но не и да скрие.
После сви рамене. Омело се изправяше, от раната на черепа лицето му беше в кръв. Изглеждаше горд, както винаги, но в очите му нямаше живот. Погледна Първия съветник и отрони:
— Какво е останало?
Чумака огледа замислено останките от почетната гвардия на Джиро, живите, както и мъртвите. От сто мъже едва двайсетина продължаваха да стоят на крака. Почетен брой срещу коне, прецени той хладно. Устоя на силното желание да седне. Да скърби не можеше. Обичта не му беше присъща. Дългът ри беше дълг и той се гордееше с това, че бе надвивал с ум враговете на Анасати. Но това вече бе свършило.
Така че каза на Омело, когото познаваше още от дете:
— Омело, приятелю, макар да те уважавам като войник, ти си традиционалист. Ако желаеш да паднеш на меча си, съветвам те да го направиш, преди да са ни разоръжили. Не те подтиквам да го правиш. Колкото до мен, мисля да заповядам на оцелелите да оставят оръжията си и се надявам, че Мара ще е толкова милостива сега, колкото беше и в миналото. — И много тихо, за да не бъде чут и да не блесне твърде ярко надеждата му, добави: — И дано да има някой незапълнен пост, за който да сме годни.
Омело изрева заповед всички да положат мечовете си на земята. След това, докато оръжията падаха едно след друго от вкочанените пръсти, изгледа сдържаното загадъчно лице на Чумака, облиза пресъхналите си устни и попита:
— Имаш ли такива надежди?
И двамата знаеха: не говореше за милостта, проявена от Мара в миналото. Господарката, от чието милостиво състрадание оттук нататък щеше да зависи животът им, ако не и свободата им, беше белязана за смърт. Дори по милостта на боговете да успееше да оцелее от гнева на Събранието, все пак оставаше последната кохорта воини на Минванаби, снаряжени в зелената броня на Акома. Бяха получили заповедта си от Чумака: да я убият на всяка цена и да се погрижат целта на Джиро да бъде изпълнена.
Очите на Чумака пробягаха настрани, а след това блеснаха с хазартен плам.
— Тя е Слуга на империята. С наша помощ все още може да преживее гнева на Събранието.
Омело плю на земята и обърна гръб.
— Едва ли. — Раменете му се изгърбиха като на бик нийдра, преди остенът да го смушка, за да го подчини. — Колкото до мен, прав си: аз съм традиционалист. Тези нови неща не са за човек като мен. Всички трябва да умрем някога, и по-добре да умра свободен, отколкото роб. — Погледна към небето и заяви: — Днес е добър ден да поздравя Червения бог.
Чумака не успя да извърне лице достатъчно бързо, преди Омело да се хвърли напред и да падне в последна прегръдка върху острието на собствения си меч.
Кръвта бликна от устата му. Чумака се наведе, сложи сбръчканата си длан на бузата му и чу последните му думи:
— Погрижи се воините ми да останат живи и свободни, ако Мара живее. Ако не, кажи им: ще ги срещна при… портата към… залите на Туракаму.
Гърмът отекна посред бял ден. Ударът се стовари от ясното небе и разтърси дърветата. Появиха се двама магьосници — рееха се във въздуха като древни богове.
С тайнственото си изкуство червенокосият Тапек се извиси още. Понесе се като кръжащ ястреб и заоглежда пътя, който лъкатушеше през хълмове и долини на север към Кентосани. Магията му даваше ясна като на хищна птица гледка, но сенките скриваха, листа и клони затулваха повърхността. Намръщи се и проклятието му се понесе с него по вятъра. Тук бяха и щеше да ги намери.
Зърна движение, завъртя се с лекотата на въздушен дух и огледа. Кафяви петънца, движеха се: стадо пъстри гатания — шестокраки сърни. Но не и коне.
Сприхав и раздразнен, продължи над пътя. И ето я: обърната лакирана в червено носилка, блещукаща на слънчевата светлина със спиралите си инкрустирана раковина коркара. Скъпо изделие, подходящо само за лорд с най-висок ранг — и със завеси с цветовете на Анасати.
Тапек се спусна стремглаво надолу.
