Повдигаше й се, струваше й се, че всеки миг може да припадне. Свали тънката рокля и
бельото си и ги изхвърли в кошчето за боклук, преди да се пъхне в топлата вода.
Изми косата си няколко пъти, мъчейки се да махне засъхналата лепкава маса. Беше като да
се опитва да отмие маслена боя. Мирисът на веществото също отказваше да си отиде, като
вода от ваза с изгнили цветя — слаба, сладникава миризма на развалено върху кожата й,
която никакви количества сапун не можеха да прогонят.
След като най-сетне сметна, че е толкова чиста, колкото изобщо бе възможно, тя се изсуши и
отиде в голямата спалня, за да се облече. Беше истинско облекчение отново да обуе дънки и
ботуши и да си сложи памучен пуловер. Едва тогава, докато нахлузваше втория ботуш,
натрапчивото усещане, че нещо не е наред, се завърна. Тя се вцепени.
Пръстенът й. Златният пръстен, с чиято помощ разговаряше със Саймън.
Нямаше го.
Клеъри трескаво го затърси. Прерови кошчето за боклук, за да види дали не се е закачил в
роклята й, а после се зае да претършува всеки сантиметър от стаята на Джейс, докато той
продължаваше да спи най-спокойно. Претърси килима, чаршафите, погледна и в
чекмеджетата на нощните шкафчета.
Най-сетне приседна на леглото; сърцето й биеше до пръсване, стомахът й бе свит на топка.
Пръстенът го нямаше. Беше го изгубила, незнайно къде, незнайно как. Опита да си
припомни кога го беше видяла за последен път. Със сигурност беше проблеснал на пръста й,
докато въртеше камата в схватката с демоните. Дали не беше паднал в антикварния магазин?
Или пък в нощния клуб?
Заби нокти в бедрата си, докато болката не я накара да изохка. „Съсредоточи се”, заповяда
си. „Съсредоточи се.”
Може би се беше изхлузил някъде другаде в апартамента. Нищо чудно Джейс да я беше
качил на ръце по стълбите.
Вероятността не беше много голяма, но и най-малката възможност трябваше да бъде
проверена.
Изправи се на крака и излезе в коридора колкото се може по-тихо. Пристъпи към стаята на
Себастиан и се поколеба. Не можеше да си представи какво би търсил пръстенът й там, а да
го събуди само би й попречило. Обърна се и вместо това пое надолу по стълбите, като
стъпваше възможно най-леко, така че ботушите й да не вдигат шум.
Умът й работеше трескаво. Ако не можеше да се свърже със Саймън, какво щеше да прави?
Трябваше да му каже за антикварния магазин, за адамаса. Трябваше по-рано да се свърже с
него. Искаше й се да удари стената с юмрук, но вместо това се застави да успокои мислите
си и да разгледа всички възможности, които имаше. Себастиан и Джейс започваха да й имат
доверие; ако успееше да се откъсне за мъничко от тях на някоя оживена улица, би могла да
се обади на Саймън от уличен телефон. Или пък да се мушне в някое интернет кафе и да му
изпрати имейл. Все пак знаеше за мунданската технология повече, отколкото тях двамата.
Това, че пръстенът го нямаше, не означаваше, че всичко е изгубено.
Нямаше да се предаде.
Толкова бе погълната от мисли какво да прави, че в началото изобщо не забеляза Себастиан.
За щастие, той беше с гръб към нея. Стоеше в дневната, с лице към стената.
Вече стигнала до последното стъпало, Клеъри замръзна за миг, а после притича по пода и се
долепи до ниската стена, която разделяше кухнята от по-голямата стая. Нямаше повод за
паника, убеждаваше се тя. Нали живееше тук. Ако Себастиан я видеше, можеше да му каже,
че е слязла за чаша вода.
Но възможността да го наблюдава, без той да знае, бе твърде изкушаваща. Тя се извъртя
лекичко и надникна иззад кухненския плот.
Себастиан все още бе с гръб към нея. Беше си сменил дрехите от снощи. Войнишкото яке го
нямаше — сега носеше дънки и риза, под която, забеляза Клеъри, когато той се обърна, бе
препасал колана с оръжията си. Себастиан вдигна дясната си ръка и Клеъри видя, че държи
стилито си… за миг нещо в начина, по който го бе уловил, й напомни за начина, по който
майка й държеше четката за рисуване.
Тя затвори очи. Беше като подръпването на плат, закачил се за кукичка — рязкото
потръпване на сърцето й всеки път, щом разпознаеше у Себастиан нещо от майка си или от
себе си. Нещо, което й напомняше, че колкото и отровена да бе кръвта му, тя бе същата,
която течеше и в нейните вени.
Отвори очи тъкмо навреме, за да види как пред Себастиан се появяват очертанията на врата.
Той посегна към шала, който висеше на една закачалка на стената, и прекрачи в мрака
навън.
Клеъри имаше само един миг, за да реши. Да остане и да претърси стаите или да последва
Себастиан и да види къде отива. Краката й взеха решение още преди умът й да успее да
избере. Отдели се от стената и се хвърли през тъмния отвор на вратата секунди, преди тя да
се затвори зад нея.
Единствената светлина в стаята, където лежеше Люк, се процеждаше през закованите
прозорци от уличните лампи навън. Джослин знаеше, че би могла да помоли за осветление,
но предпочиташе сумрака — той криеше колко сериозни бяха раните му, бледността на
лицето му, торбичките под очите му.
Всъщност, в дрезгавината Люк ужасно приличаше на момчето, което Джослин познаваше в
Идрис, още преди сформирането на Кръга. Спомни си го в училищния двор — възслаб, с
