кестенява коса, сини очи и неспокойни ръце. Той бе най-добрият приятел на Валънтайн и
затова никой не го поглеждаше. Дори и тя, в противен случай не би останала така
изумително сляпа за чувствата му към нея.
Припомни си деня, в който се бе омъжила за Валънтайн и ярките лъчи на слънцето,
нахлуващи през кристалния покрив на Залата на Съглашението. Тя беше на деветнайсет, а
Валънтайн на двайсет — родителите й не бяха никак щастливи, че се омъжва толкова млада.
Неодобрението им не означаваше нищо за нея — те просто не разбираха. Толкова бе
сигурна, че за нея не може да има друг, освен Валънтайн.
Люк им беше кум. Помнеше изражението му, докато тя вървеше по пътеката към олтара.
Беше го погледнала за миг, преди да насочи цялото си внимание към Валънтайн, и си бе
помислила, че сигурно не е добре — изглеждаше болен. А после, на Площада на Ангела,
докато гостите се разхождаха насам— натам (повечето членове на Кръга бяха там — от
наскоро оженилите се Мерис и Робърт Лайтууд до едва петнайсетгодишният Джеръми
Понмерси), а тя стоеше с Валънтайн и Люк, някой бе подхвърлил старата шега, че ако
младоженецът не се бил появил, Джослин трябвало да се омъжи за кума. Люк носеше
вечерно облекло със златните руни за късмет в брака и изглеждаше наистина красив, но
докато всички други се бяха разсмели, той бе пребледнял като платно. „Мисълта да се
омъжи за мен трябва да му е ужасно противна“, казала си бе Джослин, докосвайки рамото
му през смях.
— Не се бой! — подхвърлила бе на шега. — Вярно, че се познаваме открай време, но ти
обещавам, че никога няма да ти се наложи да се ожениш за мен.
А после се беше появила Аматис, дърпайки след себе си смеещия се Стивън, и Джослин
напълно бе забравила за Люк, начина, по който той я гледаше… и странния начин, по който
Валънтайн бе погледнал него.
Тя се обърна към Люк и подскочи в стола си. За първи път от няколко дни насам очите му
бяха отворени и почиваха върху нея.
— Люк!
Той изглеждаше объркан.
— Колко… колко време съм спал?
Джослин жадуваше да се хвърли в прегръдките му, ала дебелите превръзки около гърдите му
я възпряха. Вместо това взе ръката му в своята и я притисна до бузата си, преплитайки
пръсти в неговите. Затвори очи и усети как под клепачите й се процеждат сълзи.
— Около три дни.
— Джослин — сега вече в гласа му прозвуча истинска тревога. — Защо сме в участъка? Къде
е Клеъри? Наистина не си спомням…
Джослин свали сплетените им ръце и като събра цялото спокойствие, на което беше
способна, му разказа какво се бе случило — за Себастиан и Джейс, за демонския метал, с
който беше ранен, и за помощта на Претор Лупус.
— Клеъри — заяви Люк веднага щом тя свърши. — Трябва да я намерим.
И като издърпа ръката си от нейната, опита да седне в леглото. Дори на слабата светлина в
стаята, Джослин видя как потръпна от болка, а бледността му се засили.
— Не е възможно. Люк, моля те, легни си. Не мислиш ли, че ако имаше начин да я открия,
нямаше да го направя?
Люк преметна крака през ръба на леглото и седна; миг по-късно изохка и се облегна на
ръцете си. Изглеждаше ужасно.
— Но опасността…
— Вярваш ли, че не съм мислила за опасността? — Джослин положи ръце на раменете му и
нежно го побутна върху възглавниците. — Саймън ми се обажда всяка вечер. Тя е добре.
Наистина. А и ти не си в състояние да направиш каквото и да било. С нищо няма да й
помогнеш като се убиеш. Моля те, Люк, имай ми доверие.
— Джослин, не мога просто да си лежа тук.
— Разбира се, че можеш — заяви тя и се изправи. — И точно това ще направиш, дори и ако
трябва да седна отгоре ти, за да те принудя. Какво, за бога, ти става, Лушън? Полудя ли?
Умирам от страх за Клеъри, умирах от страх и за теб. Моля те, не прави това… не ми го
причинявай. Ако нещо се случи с теб…
Люк я погледна изненадано. Върху белите превръзки около гърдите му вече имаше червено
петно, там, където раната се бе отворила от движенията му.
— Аз…
— Какво?
— Не съм свикнал да ме обичаш.
В думите му имаше кротост, каквато Джослин не бе свикнала да свързва с него и тя го
изгледа продължително, преди да каже:
— Люк, моля те, легни си.
Като компромис, той се облегна на възглавниците. Дишаше тежко и Джослин изтича до
нощното шкафче, наля чаша вода и я тикна в ръката му.
— Изпий я. Моля те.
Люк пое чашата. Сините му очи я проследиха, докато тя отново се настаняваше в стола до
леглото му, от който почти не бе мръднала толкова дълго, че направо бе за учудване, дето не
се бе сраснала с него.
— Знаеш ли за какво си мислех? — попита тя. — Точно преди да се събудиш?
Люк отпи глътка вода.
— Изглеждаше много далеч оттук.
— Мислех си за деня, когато се омъжих за Валънтайн.
Люк свали чашата.
— Най-ужасният ден в живота ми.
— По-ужасен и от деня, в който те ухапаха? — Джослин подви крака под тялото си.
— Да.
— Не знаех. Нямах представа какво изпитваш. Ще ми се да бях имала. Мисля, че всичко би
било различно.
Люк я погледна невярващо.
— Как?
— Нямаше да се омъжа за Валънтайн. Не и ако бях знаела.
— Щеше…
— Нямаше — остро отсече тя. — Бях твърде глупава, за да разбера какво изпитваш, но също
