купи си скъпа рокля и излезе навън.
Срещна красиво момче и танцува,
докато я заболяха краката.
Но нямаше момче, което да не е гей.
Изабел изсумтя.
— Точно като в този пикап. Е, без да се брои Саймън.
— Радвам се, че забеляза — каза Саймън.
— Лично аз бих се нарекъл безгрижен бисексуалист — добави Магнус.
— Моля те, никога не казвай това пред родителите ми — обади се Алек. — Особено пред
баща ми.
— Мислех, че родителите ти нямат проблем с… ами с това, че си гей. — Саймън се приведе
през Изабел, за да погледне Алек, който (както често му се случваше) се бе намръщил и се
опитваше да махне увисналата си тъмна коса от очите си. Ако не се броеше някоя и друга
случайно подхвърлена реплика, Саймън почти не бе разговарял с Алек. Братът на Изабел не
бе някой, когото можеш да опознаеш лесно, но Саймън трябваше да признае пред себе си, че
собственото му съвсем наскорошно отчуждаване от майка му, го караше да очаква отговора
на Алек с интерес, какъвто надали би проявил иначе.
— Майка ми като че ли го е приела — отвърна Алек. — Но баща ми… не, не и в
действителност. Веднъж ме попита какво според мен ме е направило гей.
Саймън усети как Изабел се напрегна.
— Какво те е направило гей? — Звучеше така, сякаш не може да повярва на ушите си. —
Алек, това не си ми го казал.
— Ти, надявам се, му отговори, че си бил ухапан от хомосексуален паяк — подхвърли
Саймън.
Магнус изсумтя; Изабел изглеждаше объркана.
— Чел съм комиксите на Магнус — каза Алек. — Така че знам за какво говориш. — По
устните му пробяга усмивчица. — Това би ли ми дало хомосексуалност, пропорционална на
тази на паяка?
— Само ако е бил страшно хомосексуален паяк — подхвърли Магнус и нададе крясък, когато
Алек го удари с юмрук по ръката. — Ох! Добре де, забрави.
— Както и да е — обади се Изабел, очевидно подразнена, че не е схванала шегата. — Татко
така или иначе не е тръгнал да се връща от Идрис.
Алек въздъхна.
— Съжалявам, че трябваше да разбия мечтите ти за сплотено, щастливо семейство. Знам, че
искаш татко да няма нищо против, че съм гей, но не е така.
— Но ако не ми казваш, когато хората говорят такива неща или те нараняват, как мога да ти
помогна? — Саймън буквално усещаше възбудата, вибрираща в тялото на Изабел. — Как
мога да…
— Из — уморено каза Алек. — Не става въпрос за едно голямо, гадно нещо, а за безброй
малки, невидими неща. Когато двамата с Магнус пътуваме и аз му се обадя, татко никога не
пита как е той. Когато се изправя, за да говоря на заседанията на Клейва, никой не ме слуша
и не съм сигурен дали е защото съм толкова млад или поради друга причина. Виждал съм
мама да си приказва с някоя приятелка за внуци и в мига, в който вляза в стаята, те млъкват.
Веднъж Ирина Картрайт подхвърли как било срамота, че никой нямало да наследи сините
ми очи. — Той сви рамене и погледна към Магнус, който свали за миг ръка от волана и я
сложи върху неговата. — Не е като рана от нож, от която да ме предпазиш, а милион
порязвания на хартия, всеки ден.
— Алек — започна Изабел, но преди да успее да каже каквото и да било, пред тях изникна
знакът за отбивка от пътя: дървена табела във форма на стрела, върху която с черни букви
пишеше ФЕРМА „ТРИ СТРЕЛИ“. Саймън сякаш отново видя Люк, коленичил на пода в
къщата, да изписва грижливо буквите с черна боя, докато Клеъри добавяше украса от цветя,
сега избледняла от времето и почти невидима.
— Завий наляво — каза той, размахвайки ръка така, че едва не удари Алек. — Магнус,
пристигнахме.
Бяха необходими няколко глави от Дикенс, преди изтощението най-сетне да надвие Клеъри
и тя да заспи, облегната на рамото на Джейс. В просъница усети как той я отнесе на долния
етаж и я сложи в спалнята, където се бе събудила първия ден. Беше дръпнал пердетата, а
после бе излязъл, затваряйки вратата след себе си и потопявайки стаята в мрак. Клеъри бе
потънала в сън, докато отвън в коридора, той викаше тихичко Себастиан.
Отново сънува замръзналото езеро и Саймън, който я зовеше, както и град като Аликанте,
само че в него демоничните кули бяха направени от човешки кости, а в каналите течеше
кръв. Събуди се оплетена в чаршафите, косата й стърчеше във всички посоки, а светлината
зад прозорците се бе превърнала в привечерен сумрак. За миг помисли, че гласовете, които
долитаха откъм коридора, са част от съня й, ала когато те се усилиха, надигна глава и се
заслуша, все още замаяна и наполовина уловена в мрежите на съня.
— Здравей, малки братко. — Беше гласът на Себастиан проникнал под вратата й откъм
дневната. — Готово ли е?
Последва дълго мълчание, нарушено най-сетне от Джейс който звучеше странно сухо и
безизразно.
— Готово е.
Себастиан рязко си пое дъх.
— И тя… направи ли каквото поискахме? Изработи ли Бокала?
— Да.
— Покажи ми го.
Шумолене. Тишина. А после Джейс каза:
— Виж, вземи го, ако искаш.
— Не. — Гласът на Себастиан прозвуча необикновено замислено. — Задръж го засега. В
крайна сметка ти го донесе, нали така?
— Но планът бе твой. — Нещо в тона на Джейс накара Клеъри да се наведе напред и да
долепи ухо до стената, внезапно жадна да чуе още. — Направих го точно както искаше. А
сега, ако нямаш нищо против…
