— Имам. — Ново шумолене. Клеъри си представи как Себастиан се изправя и поглежда
Джейс от височината на двата сантиметра, които ги разделяха. — Нещо не е наред. Усещам
го. Както знаеш, мога да доловя какво изпитваш.
— Уморен съм. А и имаше доста кръв. Виж, искам просто да се изкъпя и да поспя. И… —
Гласът на Джейс заглъхна.
— И да видиш сестра ми.
— Да, бих искал да я видя.
— Тя спи. От доста отдавна.
— Трябва ли да те моля за разрешение? — В гласа на Джейс се прокраднаха остри като
бръснач нотки, които напомниха на Клеъри начина, по който някога бе говорил на
Валънтайн. Начин, по който от много отдавна не го бе чувала да се обръща към Себастиан.
— Не. — Себастиан й се стори изненадан, сякаш не го бе очаквал. — Ако искаш да нахлуеш
в стаята и да съзерцаваш замечтано спящия й лик, давай. Никога няма да разбера защо…
— Не — прекъсна го Джейс. — Ти никога няма да разбереш.
Възцари се мълчание. Клеъри толкова ясно си представи как Себастиан се взира след Джейс
с озадачено изражение, че й отне няколко секунди, докато осъзнае, че Джейс всеки момент
ще влезе в стаята й. Едва успя да се хвърли в леглото и да затвори очи, преди вратата да се
отвори, пропускайки лъч жълтеникавобяла светлина, която я заслепи за миг. Тя издаде звук,
сякаш току— що се събужда (като се надяваше да е прозвучал достатъчно реалистично), и се
преобърна, закривайки лицето си с ръка.
— Какво…
Вратата се затвори и стаята отново потъна в тъмнина. Клеъри виждаше само очертанията на
тялото на Джейс, който бавно се приближаваше до леглото. Неволно си припомни една
друга нощ, когато бе влязъл в стаята й, докато тя спеше. Той бе застанал до леглото й откъм
главата, все още облечен в белите си траурни дрехи, а в погледа му, сведен към нея, нямаше
и помен от сарказъм или сдържаност. „Цяла нощ скитах наоколо… не можех да заспя… и
реших да дойда тук. При теб.“
Сега бе само един силует — силует с ярка коса, която грееше на бледата светлина,
процеждаща се изпод вратата.
— Клеъри — прошепна той. Разнесе се меко тупване и Клеъри разбра, че е коленичил до
леглото. Тя не помръдна, но цялото й тяло се напрегна. Гласът му бе все така тих: — Клеъри, аз съм. Аз съм.
Клепачите й се повдигнаха и погледите им се срещнаха. Тя се взираше в Джейс с широко
отворени очи. Коленичил до леглото й, така че лицата им бяха на едно ниво, той носеше
дълго тъмно вълнено палто, закопчано чак до врата, където като изрисувана огърлица се
виждаха черни знаци — безшумност, ловкост, точност. Очите му бяха наситено златни и
широко отворени и сякаш надникнала през тях, Клеъри видя Джейс… своя Джейс. Онзи,
който я бе взел на ръце, когато тя издъхваше от отровата на Ненаситния демон; онзи, който я
бе гледал как държи Саймън в прегръдките си, докато слънцето изгрява над Ийст Ривър;
онзи, който й бе разказал за малкото момче и сокола, който баща му убил. Онзи, когото
обичаше.
Сърцето й сякаш спря. Не бе в състояние дори да ахне.
Очите му бяха настоятелни и преливащи от болка.
— Моля те — прошепна той. — Повярвай ми.
И тя му повярва. Двамата имаха една и съща кръв, обичаха по един и същи начин; това бе
нейният Джейс, така както ръцете й бяха нейните ръце, а сърцето й — нейното сърце.
— Но… как?
— Клеъри, шшшт…
Опита да се изправи в леглото, но той я улови за раменете и я задържа върху възглавниците.
— Сега не можем да говорим. Трябва да вървя.
Клеъри го сграбчи за ръкава и усети как той потръпна.
— Не ме оставяй.
Джейс сведе глава за миг, а когато отново я вдигна, очите му бяха сухи, но изражението им я
накара да притихне.
— Изчакай малко след като си тръгна. След това се измъкни и се качи в стаята ми.
Себастиан не бива да знае, че сме заедно. Не и тази вечер. — Той се изправи на крака,
погледът му беше умоляващ. — Не позволявай да те чуе.
Клеъри се надигна.
— Стилито. Остави ми стилито си.
В очите му припламна съмнение, но Клеъри задържа погледа му и протегна ръка. След миг
той бръкна в джоба си и извади проблясващия с мътна светлина инструмент. Докато го
слагаше в дланта й, пръстите им се докоснаха и Клеъри потрепери — и най-мимолетният
допир на този Джейс й действаше почти толкова силно, колкото всичкото целуване и
страстно прегръщане в клуба предишната нощ. Знаеше, че той изпитва същото, защото рязко
издърпа ръката си и тръгна заднишком към вратата, като дишаше накъсано и учестено.
Натисна бравата, все така с лице към Клеъри, и излезе от стаята, без да откъсва очи от
нейните до последния момент, когато вратата се затвори между тях с решително
изщракване.
Клеъри остана да седи в мрака, напълно поразена. Струваше й се, че кръвта се бе сгъстила
във вените й и сърцето й трябваше да работи двойно по-мощно, за да се справи. „Джейс.
Моят Джейс.”
Стисна стилито в шепата си. Нещо в хладната му твърдост й помогна да се съсредоточи и
изостри ума й. Погледна надолу. Носеше потниче и къси панталони; ръцете й бяха
настръхнали, но не от студ. Допря върха на стилито до вътрешната страна на ръката си и
бавно го плъзна надолу, оформяйки линиите на руната за безшумност върху бледата си кожа,
под която прозираха сини вени.
