Когато свърши, открехна вратата едва— едва. Себастиан си бе отишъл, най-вероятно за да
спи. Откъм телевизора долиташе тиха музика — нещо класическо, от онзи тип музика за
пиано, която Джейс обичаше, и Клеъри се запита дали Себастиан харесваше музика или
изобщо някакво изкуство. Това й се струваше толкова човешка черта.
Въпреки тревогата за това къде е Себастиан, тя тръгна по коридора към кухнята, прекоси
дневната, изтича безшумно по стъклените стълби и се втурна към стаята на Джейс. Отвори
вратата и се шмугна вътре, а вратата хлопна зад гърба й.
През широко отворените прозорци се виждаха покриви и сърпът на луната — съвършена
парижка нощ. Магическата светлина на Джейс почиваше върху нощното шкафче и
приглушената му енергия хвърляше допълнителна светлина в стаята. Достатъчно, за да може
Клеъри да види Джейс, който стоеше между два дълги прозореца. Беше свалил черното
палто и сега то лежеше на купчинка на пода. Клеъри начаса разбра защо не го бе махнал,
когато бе влязъл в къщата и защо го бе закопчал чак до гърлото си. Защото отдолу носеше
само дънки и сива риза, които бяха лепкави и подгизнали от кръв. Част от ризата му бе
раздрана на ивици, сякаш някой я бе срязал с изключително остър нож. Левият ръкав беше
навит и над лакътя му имаше бяла превръзка (явно току— що си я бе направил), чиито
краища бързо почервеняваха. Беше си събул ботушите и сега стоеше бос на пода, който бе
опръскан с капки кръв, като алени сълзи. Клеъри остави стилито на нощното шкафче и то
изтрака.
— Джейс — меко каза тя.
Изведнъж й се стори истинска лудост, че между тях има толкова разстояние, че стои така
далеч от него и че не се докосват. Тръгна към него, но той вдигна ръка, за да я спре.
— Недей — каза дрезгаво. След това разкопча окървавената си риза и я остави да се свлече
на земята.
Клеъри зяпна. Руната на Лилит все още бе там, над сърцето му, ала вместо да има обичайния
си проблясващ червено— сребрист цвят, тя бе обгорена, сякаш някой бе прокарал нагорещен
ръжен по нея. Клеъри неволно сложи ръка на собствените си гърди; под разперените й
пръсти сърцето й биеше яростно.
— О!
— Точно така — о! — глухо каза Джейс. — Няма да трае дълго, Клеъри. Да бъда себе си,
имам предвид. Само докато не заздравее.
— Аз… аз се чудех — заекна Клеъри. — Преди… докато спеше… мислех си дали да не
изрежа руната, както сторихме, когато се борихме с Лилит. Но се боях, че Себастиан ще
усети.
— И той наистина щеше да усети. — Златните очи на Джейс бяха също толкова угрижени,
колкото и гласът му. — Това не може да усети, защото е направено с пугио* — кама,
потопена в ангелска кръв. Те са невероятно редки; никога досега не бях виждал такава на
живо. — Той зарови пръсти в косата си. — Острието стана на прах, след като ме докосна, но
все пак нанесе вредата, която трябваше.
* Вид кама, използвана в Древен Рим. — Бел. прев.
— Бил си се. Демон ли беше? Защо Себастиан не отиде с…
— Клеъри. — Гласът на Джейс бе по-тих и от шепот. — Това… ще отнеме повече време, за
да зарасне, отколкото обикновено порязване… но все някога ще стане. И тогава отново ще се
превърна в него.
— Колко време? Преди пак да станеш като преди?
— Не знам. Нямам представа. Но исках… нуждаех се да бъда с теб, докато съм такъв, докато
съм себе си… възможно най-дълго. — Той й протегна сковано ръка, сякаш не бе сигурен как
ще го приеме тя. — Мислиш ли, че би могла…
Клеъри вече тичаше към него. Обви ръце около врата му, а той я улови и я повдигна,
заравяйки лице в шията й. Клеъри вдъхна уханието му като удавник — миришеше на кръв,
пот, пепел и знаци.
— Ти си — прошепна тя. — Наистина си ти.
Джейс се отдръпна, за да я погледне и нежно прокара свободната си ръка по скулата й.
Колко й бе липсвала тази негова нежност. Та нали тя бе едно от нещата, накарали я да се
влюби в него — когато бе осъзнала, че това изстрадало, саркастично момче може да е така
нежно с онези, които обича.
— Липсваше ми. Толкова много ми липсваше.
Джейс затвори очи, сякаш думите й му причиняваха болка. Клеъри сложи длан върху бузата
му и той се сгуши в нея; косата му я погъделичка по кокалчетата и Клеъри осъзна, че лицето
му е влажно.
„Момчето никога повече не се разплаквало”
— Вината не е твоя. — Целуна го по бузата със същата нежност, с която той я бе помилвал.
Вкуси сол — кръв и сълзи. Джейс все още мълчеше, ала тя усещаше бесния ритъм на сърцето
му до гърдите си. Целуна го по скулата, по линията на челюстта и най-сетне по устата, лек
допир на устни до устни.
Нямаше и помен от необуздаността на случилото се в нощния клуб. Тази целувка даряваше
утеха, опитваше се да каже всичко, което нямаше време да бъде изречено с думи. Джейс й
отвърна, първоначално колебливо, ала после все по-настойчиво; зарови ръка в косата й,
оставяйки кичурите да се плъзнат между пръстите му. Целувката им постепенно стана по-
дълбока, пламъкът между тях се усили, както ставаше винаги — като огън, започнал с едно
драсване на кибритена клечка, само за да се превърне лека— полека в изпепеляващ пожар.
Клеъри знаеше колко е силен и въпреки това се удиви, когато я отнесе на ръце до леглото и
