нежно я положи сред разпилените възглавници, а после се плъзна върху нея с едно плавно
движение, което й напомни за какво бяха всички тези знаци по тялото му. Сила. Изящество.
Лекота на допира. Тя вдиша дъха му, докато се целуваха; сега всяка целувка бе бавна,
продължителна, изпитваща. Ръцете й се плъзнаха по него — по раменете, по мускулите на
ръцете, по гърба му. Допирът на голата му кожа бе като гореща коприна под дланите й.
Когато пръстите му откриха ръба на потничето й, тя вдигна ръце и изви гръб, жадуваща да
премахне всичко, което ги разделяше. В мига, в който дрехата вече я нямаше, отново го
привлече към себе си; сега целувките им бяха по-пламенни, сякаш всеки от тях се опитваше
да достигне някакво скрито местенце у другия. Клеъри не би повярвала, че е възможно да
бъдат още по-близо, ала някак си докато се целуваха, те се преплетоха един в друг като
сложна нишка, всяка целувка — по-жадна и по-настойчива от предишната.
Ръцете им, първоначално така трескави, постепенно започнаха да се движат по-бавно,
изследвайки тялото на другия без да бързат. Клеъри заби пръсти в плещите му, когато той я
целуна по шията, по ключицата, по знака с форма на звезда на рамото й. Тя пък лекичко
докосна неговия белег с опакото на дланта си и целуна обгорения знак на Лилит. Усети как
Джейс потрепери от желание и разбра, че е на самия ръб на онова място, от което нямаше
връщане назад… и че не я е грижа. Сега вече знаеше какво е да го изгуби. Знаеше какви
черни, пусти дни я очакват. И знаеше, че ако отново ще й го отнемат, иска да има поне това.
Нещо, което да си спомня. На което да се опре. Мисълта, че поне веднъж са познали най-
голямата близост, която може да съществува между двама души. Тя обви глезени около
кръста му и той простена в устата й — мек, нисък, безпомощен звук. Пръстите му се впиха в
хълбоците й.
— Клеъри. — Той се отдръпна; целият трепереше. — Не мога… Ако не спрем сега, после ще
е твърде късно.
— Не го ли искаш? — Тя го погледна учудено. Лицето му бе пламнало, косата — разрошена
и потъмняла там, където потта я бе слепила за челото и слепоочията му. Клеъри усещаше как
сърцето прескача в гърдите му.
— Искам го, но никога…
— Не си? — Това вече наистина я изненада. — Никога не си го правил?
Джейс си пое дълбоко дъх.
— Правил съм го. — Очите му обходиха лицето й, сякаш очакваха да открият неодобрение,
укор, дори отвращение. Клеъри отвърна спокойно на погледа му — точно това бе
предполагала. — Но никога не е означавало нищо за мен. — Той я докосна по бузата с пръст,
лек като перце. — Дори не знам как…
Клеъри се засмя меко.
— Мисля, че току— що стана ясно, че знаеш.
— Нямах това предвид. — Улови ръката й и я поднесе към лицето си. — Желая те… повече,
отколкото съм желал каквото и да било в живота си. Но… — Той преглътна мъчително. — В
името на Ангела. После никога няма да си го простя.
— Не ми казвай, че се опитваш да ме защитиш — яростно каза Клеъри. — Защото аз…
— Не е това. Не се опитвам да бъда самопожертвувателен. Просто… ревнувам.
— Ревнуваш? От кого?
— От себе си. — Лицето му се разкриви. — Не мога да понеса мисълта той да бъде с теб.
Той. Другият аз. Онзи, когото Себастиан контролира.
Клеъри почувства, че лицето й пламва.
— Снощи… в клуба…
Джейс отпусна глава на рамото й. Мъничко объркана, тя го помилва по гърба и усети
драскотините, които ноктите й бяха оставили по кожата му предишната вечер в клуба.
Споменът я накара да се изчерви още по-силно. Както и мисълта, че стига да искаше, той
можеше да се отърве от белезите с помощта на иратце. Но не го беше сторил.
— Спомням си всичко от миналата нощ. — И това ме подлудява, защото бях аз, ала
едновременно с това и не бях. Когато сме заедно, искам да бъдем истинската ти и
истинският аз.
— Не е ли така сега?
— Така е. — Джейс повдигна глава и я целуна по устните. — Но докога? Всеки миг може
отново да се превърна в него. Не искам да ти причиня това. Не искам да го причиня на нас.
— Гласът му тегнеше от горчивина. — Дори не знам как ти издържаш… да бъдеш близо до
това нещо, което изобщо не съм аз…
— Дори да се превърнеш в него само след пет минути — отвърна Клеъри, — пак би си
заслужавало отново да бъда с теб. Да не допуснем всичко да свърши на онзи покрив. Защото
това си ти и дори онзи, в когото се превръщаш… у него има късчета от твоето истинско ти.
То е като да те виждам през замъглено стъкло, но това не си ти. А и сега поне знам.
— Какво имаш предвид? — Ръцете му стиснаха раменете й малко по-силно. — Какво имаш
предвид с това, че сега поне знаеш?
Клеъри си пое дълбоко дъх.
— Джейс, когато за първи път бяхме заедно, ама наистина заедно, ти беше толкова щастлив
през онзи първи месец. И всичко, което правехме, беше смешно и забавно, и невероятно. А
после то сякаш започна да се отцежда от теб, цялото онова щастие. Не искаше да бъдеш с
мен, нито дори да ме погледнеш…
— Боях се, че ще те нараня. Мислех, че полудявам.
— Не се усмихваше, не се смееше, не се шегуваше. Не че те обвинявам — Лилит се
промъкваше в ума ти, контролираше те. Променяше те. Но не забравяй — знам колко
