— Не може наистина да го искаш. Не може да искаш мен. Собствената ми майка ме
изхвърли от къщи. Ухапах Морийн… а тя беше още дете. Искам да кажа, виж ме само, виж
какво представлявам, къде живея, какво правя. Аз съм нищо.
Изабел го помилва по косата и той я погледна измежду пръстите си. От толкова близо
забеляза, че очите й всъщност не бяха черни, а много тъмно кафяви, изпъстрени със златни
точици. Сигурен бе, че вижда в тях съжаление. И сам не знаеше какво очаква да каже тя.
Изабел използваше момчетата и ги захвърляше. Изабел бе красива, силна, съвършена и не се
нуждаеше от нищо. Най-малкото от вампир, когото дори не го биваше особено като вампир.
Чуваше дишането й и усещаше сладката й миризма — на кръв, тленност, гардении.
— Не си нищо — каза тя. — Саймън, моля те. Позволи ми да видя лицето ти.
Макар и неохотно, той свали ръце. Сега я виждаше по-ясно. Изглеждаше нежна и прекрасна
на лунната светлина, бледата й кожа бе като сметана, косата й — като черен водопад.
— Погледни. — Тя свали ръце от врата му и посочи белезите от зарасналите знаци, които
белееха по сребристата й кожа — върху гърлото и ръцете, по извивките на гърдите. —
Грозни са, нали?
— Нищо у теб не е грозно, Изи — изумено възрази той.
— Момичетата не би трябвало да са покрити с белези — най-спокойно каза тя. — Но теб не
те притесняват.
— Те са част от теб… Разбира се, че не ме притесняват.
Изабел сложи пръст върху устните му.
— А това, че си вампир, е част от теб. Миналата нощ не те помолих да дойдеш просто
защото не можех да се сетя за никой друг. Искам да бъда с теб. Плаши ме до смърт, но е така.
Очите й блестяха и преди да успее да се почуди за повече от миг дали в тях има сълзи,
Саймън вече се бе привел към нея и я целуваше. Този път не беше неловко. Този път Изабел
се притисна в него и изведнъж той се озова под нея, завъртайки я, така че тя да бъде отгоре
му. Дългата й черна коса ги обгърна като завеса. Прокара ръце по гърба й, а тя зашепна
нежни думи. Усещаше белезите й под връхчетата на пръстите си и искаше да й каже, че за
него те са украшения, доказателство за храбростта й, което я правеше още по-красива. Ала
това би означавало да спре да я целува, а той не искаше да го прави. Изабел стенеше и се
движеше в прегръдките му; пръстите й бяха в косата му, докато те се преобръщаха, така че
сега тя беше под него, ръцете му бяха пълни с мекотата и топлината й, устата му — с вкуса
й, с уханието на кожата й, на сол, парфюм и… кръв.
Саймън отново застина. Изабел, която сякаш грееше в мрака, го почувства и го улови за
раменете.
— Направи го — прошепна, а Саймън усети учестения ритъм на сърцето й до гърдите си. —
Искам да го направиш.
Той затвори очи и като притисна чело о нейното, опита да се успокои. Зъбите му отново се
бяха издължили и опираха в долната му устна, настойчиво и болезнено.
— Не.
Дългите й съвършени крака се увиха около него, глезените й сякаш го приковаха към нея.
— Искам да го направиш — повтори тя. Гърдите й се долепиха плътно до неговите, когато
изви гръб и се повдигна, оголвайки гърлото си. Мирисът на кръвта й беше навсякъде,
обливаше го като вълна, изпълваше стаята.
— Не се ли боиш? — прошепна той.
— Боя се. Но въпреки всичко искам да го направиш.
— Изабел… не мога…
И тогава я ухапа.
Остри като бръснач, зъбите му потънаха във вената на шията й, както нож се забива в кората
на ябълка. Кръв нахлу в устата му. Не приличаше на нищо, което бе изживявал досега. С
Джейс беше полумъртъв, а с Морийн чувството за вина го бе смазало още докато пиеше от
нея. Определено с никого от двамата не бе усетил, че им харесва.
Ала Изабел изохка, очите й се отвориха, а тялото й подскочи. Мъркайки като котка, тя го
милваше по косата, по гърба — леки, настойчиви движения, които сякаш казваха „Не
спирай. Не спирай.” Топлина струеше от нея и се изливаше в него, възпламенявайки тялото
му; Саймън никога не бе изпитвал — не бе си представял дори, че е възможно да изпита
нещо подобно. Усещаше силния, равномерен ритъм на сърцето й, който пулсираше във
вените й и преливаше в неговите, и в този миг сякаш отново бе жив, а сърцето му туптеше от
екстаз…
Саймън се отдръпна. И сам не бе сигурен как, ала се отдръпна и като се опъна по гръб, заби
пръсти в твърдия матрак. По тялото му все още пробягваха тръпки, когато кучешките му зъби
се прибраха. Около него сякаш блещукаха безброй светлинки, както винаги в първите мигове
след като пиеше жива, човешка кръв.
— Изи… — Боеше се да я погледне, боеше се, че сега, когато зъбите му вече не бяха върху
шията й, в очите й ще види отвращение или ужас.
— Какво?
— Ти не ме спря. — В думите му имаше едновременно обвинение и надежда.
— Не исках да те спирам. — Сега вече Саймън я погледна. Тя лежеше по гръб, а гърдите й се
повдигаха учестено, сякаш беше тичала. От едната страна на гърлото й имаше две дупчици,
от които към ключицата й се стичаха тънки струйки кръв. Тласкан от инстинкт, дошъл от
дълбините на съществото му, Саймън се приведе и облиза кръвта от гърлото й, вкусвайки
сол и самата нея. Изабел потрепери, пръстите й в косата му се раздвижиха.
