— Саймън… — Той се отдръпна. Изабел го гледаше с големите си тъмни очи, сериозна, със
зачервени бузи. — Аз…
— Какво? — В продължение на един безумен миг мислеше, че тя ще каже, че го обича, ала
вместо това тя поклати глава, прозя се и като провря пръст в една от гайките на дънките му, се заигра с голата кожа на кръста му.
Саймън бе чувал, че прозявката е признак на загуба на кръв. Обзе го ужас.
— Добре ли си? Твърде много ли пих? Уморена ли…
Изабел се примъкна по-близо до него.
— Добре съм. Ти сам си заповяда да спреш. А аз съм ловец на сенки — възстановяваме
изгубената кръв три пъти по-бързо, отколкото обикновените хора.
— Ти… — Трудно му бе да го изрече на глас. — Хареса ли ти?
— Да — отвърна тя дрезгаво. — Хареса ми.
— Наистина ли?
Тя се изкикоти.
— Не си ли личеше?
— Мислех, че може да се преструваш.
Изабел се повдигна на лакът и го погледна с лъчистите си тъмни очи… как бе възможно очи
да са едновременно тъмни и лъчисти?
— Аз не се преструвам, Саймън. Нито пък лъжа или лицемернича.
— Ти си истинска разбивачка на сърца, Изабел Лайтууд — каза Саймън толкова нехайно,
колкото му бе възможно, докато кръвта й все още възпламеняваше тялото му. — Веднъж
Джейс каза на Клеъри, че ще ме стъпчеш с високите си токчета.
— Това беше тогава. Сега си различен. — Тя го погледна. — Вече не се боиш от мен.
Саймън докосна лицето й.
— А ти не се боиш от нищо.
— Не съм сигурна. — Косата й падна напред. — Може би ти ще разбиеш моето сърце.
Преди Саймън да успее да каже каквото и да било, тя го целуна и той се зачуди дали може да
усети вкуса на собствената си кръв върху устните му.
— А сега млъквай. Искам да спя — заяви Изабел и като се сви на кълбо, плътно притисната
в него, затвори очи.
Незнайно как, този път си паснаха съвършено. Нищо не му се стори неловко, нищо не го
мушкаше, нито пък се удряше в крака му. Нищо не му напомняше за детство, слънчеви лъчи
и нежност. Това бе непознато, горещо, вълнуващо, могъщо и… различно. Саймън лежеше
буден, вперил поглед в тавана, и разсеяно милваше копринената коса на Изабел. Имаше
чувството, че е бил вдигнат от торнадо и отнесен нейде много далеч, където всичко му бе
напълно непознато. Най-сетне обърна глава към нея и я целуна много лекичко по челото;
Изи се размърда и промърмори нещо, ала не отвори очи.
Когато Клеъри се събуди, Джейс все още спеше, свит на една страна, а протегнатата му ръка
едва— едва докосваше рамото й. Тя го целуна по бузата и стана от леглото. Канеше се да си
вземе душ, ала любопитството й надделя. Много тихичко отиде до вратата и надзърна навън.
Кръвта по стената я нямаше, мазилката бе съвършено бяла и за миг Клеъри се запита дали не
бе сънувала — кръвта, разговора й със Себастиан в кухнята, всичко. Пристъпи в коридора и
докосна стената там, където по-рано беше видяла кървавия отпечатък…
— Добро утро.
Тя се обърна рязко. Беше брат й. Беше излязъл безшумно от стаята си и сега стоеше насред
коридора и я гледаше с крива усмивка. Като че ли току— що си бе взел душ; влажна, светлата
му коса имаше цвят на сребро, почти металически оттенък.
— През цялото време ли смяташ да носиш това? — попита той, плъзвайки очи по нощницата
й.
— Не, аз просто… — Не й се искаше да му обяснява, че е излязла в коридора само за да
провери дали по стената все още има кръв. Той продължаваше да я гледа с развеселено
изражение на превъзходство. Клеъри отстъпи назад.
— Отивам да се облека.
Той каза нещо след нея, но тя не спря да чуе какво. Хвърли се в стаята на Джейс и затвори
вратата след себе си. Миг по-късно откъм коридора се разнесоха гласове — Себастиан и
едно момиче разговаряха напевно на италиански. Момичето от предишната вечер. Онова,
което според Себастиан спяло в стаята му. Едва сега Клеъри си даде сметка колко малко му
бе повярвала тогава.
Ала той не я бе излъгал. „Аз ти давам шанс”, беше казал. „Не можеш ли и ти да ми дадеш
шанс?“
Можеше ли? Та нали ставаше дума за Себастиан. Клеъри усърдно го премисляше, докато си
вземаше душ и се обличаше. Дрехите, купувани за Джослин, бяха толкова различни от
обикновения й стил, че й беше трудно да си избере нещо. Най-сетне откри чифт дизайнерски
дънки и копринена риза на точки и с панделка на врата, чието класическо излъчване й
допадна. Отгоре наметна собственото си кадифено яке и се върна в стаята на Джейс, ала
него го нямаше и не беше трудно да се досети къде е отишъл. От долния етаж долитаха
потракване на съдове, смях и мирис на храна.
Клеъри се спусна по стъкленото стълбище, като вземаше по две стъпала наведнъж, но на
последното спря и погледна към кухнята. Себастиан се бе облегнал на плота, а Джейс
приготвяше в тиган нещо, което включваше лук и яйца. Босоног, с разчорлена коса и
закопчана накриво риза — видът му бе достатъчен, за да накара сърцето й да се преобърне.
Никога не го беше виждала такъв, току— що станал от сън, все още обгърнат от златната
аура на съня. Усети пронизваща тъга, че всички тези първи моменти й се случват с един
Джейс, който всъщност не беше нейният Джейс. Дори и той да изглеждаше щастлив, без
сенки под очите и да се смееше, докато обръщаше яйцата в тигана и изсипваше омлета в
