принадлежах към Кръга, Валънтайн използваше метод, с чиято помощ научаваше
местоположението на всеки от нас. Стига да не се намирахме в някои защитени места, той
знаеше къде сме във всеки един момент. Помислих си, че може да е сторил същото с Джейс,
когато е бил дете. Никога нямаше проблеми с откриването му.
За какъв метод става дума?
— Знак. Не от Сивата книга. Всички го носехме. Почти го бях забравила; в крайна сметка,
няма начин да се отървеш от него.
Но ако Джейс го носи, няма ли да знае за това и да се погрижи да не бъде открит с негова
помощ?
Мерис поклати глава.
— Може да е съвсем малък — незабележимо петънце, скрито под косата, като моя. И той
няма да знае, че го има — Валънтайн не би му казал.
Брат Закарая се поотдръпна, за да може по-добре да разгледа картата.
И какъв е резултатът от опита ти?
— Има го — отвърна Мерис, ала не звучеше нито тържествуващо, нито дори доволно. —
Видях го на картата. Когато се появи някъде, на картата припламва мъничка светлинка;
светлина обгръща и гривната му. Така знам, че е той, а не Джонатан Моргенстърн. Джонатан
никога не се появява на картата.
И къде е? Къде е Джейс?
— Видях го — всеки път за броени секунди — в Лондон, Рим и Шанхай. Преди съвсем
малко проблесна във Венеция, а после отново изчезна.
Как се придвижва толкова бързо между градовете?
— С помощта на портал? — Мерис сви рамене. — Не знам. Ала всеки път щом картата
припламне, разбирам, че Джейс е жив… засега. И сякаш отново мога да дишам, поне за
малко. — Тя решително стисна устни, сякаш за да спре думите, които напираха да се излеят
— как Изабел и Алек й липсват, ала се бои да ги повика обратно в Института, където поне от
Алек щеше да се очаква да се включи в преследването на брат му. Как продължаваше да
мисли за Макс всеки ден, как й се струваше, че някой е изпразнил дробовете й от последната
глътка въздух и как се хващаше за сърцето, боейки се, че умира. Не можеше да изгуби и
Джейс.
Разбирам те.
Брат Закарая сплете ръце пред себе си. Това бяха ръцете на млад човек, не изкривени и
възлести; с дълги, тънки пръсти. Мерис неведнъж се бе чудила как остаряват братята и колко
дълго живеят, но това знаеха единствено членовете на ордена.
Малко неща на този свят са по-могъщи от обичта на семейството. Не ми е ясно обаче защо
реши да споделиш всичко това с мен.
Мерис си пое накъсано дъх.
— Знам, че би трябвало да го покажа на Клейва. Ала те научиха за връзката му с Джонатан и
сега преследват и двамата. Открият ли Джейс, ще го убият. Но да го запазя в тайна
несъмнено би било измяна. — Главата й клюмна. — Помислих си, че да го споделя с вас,
Братята, е нещо, което мога да понеса. Решението дали да кажете на Клейва си е ваше. Аз…
аз не съм в състояние да го взема.
В продължение на един дълъг миг Закарая не каза нищо. После гласът му изпълни меко
главата й:
Картата показва, че синът ти все още е жив. Ако го споделиш с Клейва, не мисля, че това ще
им помогне особено — ще разберат единствено, че той се придвижва невероятно бързо и не
може да бъде проследен. Нещо, което вече знаят. Задръж картата, а аз засега няма да говоря
за нея.
Мерис го погледна изумено.
— Но… ти си слуга на Клейва…
Някога и аз бях ловец на сенки. Живеех като теб. И също като теб имаше хора, които обичах
достатъчно, за да поставя добруването им над всичко… над всяка клетва и всеки дълг.
— Имаше ли… — Мерис се поколеба. — Имаше ли деца?
Не. Не и деца.
— Съжалявам.
Няма защо. И се опитай да не позволиш страхът за Джейс да те погълне. Той е Херондейл, а
те знаят как да оцеляват…
Нещо в Мерис се прекърши.
— Не е Херондейл, а Лайтууд. Джейс Лайтууд. Той е мой син.
Възцари се дълго мълчание. А после:
Не се опитвах да кажа нещо друго.
Брат Закарая отпусна ръце.
Има нещо, което трябва да знаеш. Ако Джейс се появи на картата за повече от няколко
секунди, ще трябва да кажеш на Клейва. Най-добре се подготви за тази възможност.
— Не мисля, че съм в състояние. Те ще изпратят ловци след него. Ще му заложат капан. Той
е само момче.
Той никога не е бил само момче.
Брат Закарая се обърна и излезе от стаята по същия плавен начин, сякаш се носеше във
въздуха.
Мерис не го проследи с поглед — тя отново се взираше в картата.
Саймън?
Облекчение се разтвори в гърдите му като цвете. Гласът на Клеъри, предпазлив, ала така
познат, изпълни главата му.
Погледна настрани. Изабел все още спеше. Изпод ъгълчетата на завесите се процеждаше
дневна светлина.
Буден ли си?
Обърна се по гръб и се загледа в тавана.
Естествено, че съм буден.
Е, не бях сигурна. Вие сте, колко… шест, седем часа назад от мен. Тук е привечер.
Италия?
Сега сме в Прага. Красиво е. Има голяма река и страшно много сгради с кулички. Отдалеч
малко прилича на Идрис. Но е студено. По-студено, отколкото у дома.
Добре, достатъчно с бюлетина за времето. В безопасност ли си? Къде са Себастиан и
Джейс?
С мен са. Но аз се поотдалечих малко. Казах им, че искам да остана сама с гледката от
моста.
Значи аз съм гледката от моста?
Клеъри се засмя или поне на Саймън му се стори, че смях изпълни главата му — тих, нервен
смях.
Не мога да се бавя много. Макар че те сякаш не подозират нищо. Джейс… за него съм
