златистата кожа на Джейс. Върху брат й те бяха като следи, оставени по бяла хартия от
сребристо мастило.
Той извади стилито от колана си и й го подаде.
— Можеш да използваш моето.
— Добре. Обърни се.
Той се подчини. И Клеъри едва успя да сдържи ахването си. Голият му гръб беше прорязан
от грапави белези, твърде равномерни, за да са плод на случайна злополука.
Камшик.
— Кой ти причини това?
— Ти как мислиш? Баща ни. Използваше камшик, направен от демонски метал, та никое
иратце да не може да заличи белезите. Целта им е да ми напомнят.
— За какво?
— За опасностите от подчинението.
Клеъри докосна един от тях. Беше топъл, сякаш бе направен наскоро, и грапав, докато
кожата около него беше мека.
— Имаш предвид опасностите от неподчинението, нали?
— Имам предвид точно каквото казах.
— Болят ли?
— Непрекъснато. — Той нетърпеливо погледна през рамо. — Е, какво чакаш?
— Нищо.
Клеъри опря върха на стилито в лопатката на рамото му, като се стараеше ръката й да е
сигурна. Част от ума й работеше трескаво и й нашепваше колко лесно би било да го бележи с
нещо, което да му навреди, да го разболее, да завърже вътрешностите му на възел… но какво
ли щеше да стане с Джейс, ако го направеше? Отмятайки косата от лицето си, тя внимателно
нарисува руната за сила там, където свършваше лопатката му… където, ако беше ангел, би
имал криле.
Когато свърши, той се обърна и си взе стилито, след което си облече ризата. Клеъри не
очакваше да й благодари и той не го стори. Докато закопчаваше ризата си, изпъна рамене и
се ухили.
— Наистина си добра — каза, ала това бе всичко.
Миг по-късно стълбите изтрополиха и Джейс се върна, нахлузвайки велурено яке. Беше си
сложил колана с оръжията и носеше тъмни ръкавици без пръсти.
Клеъри му се усмихна с топлота, каквато не изпитваше.
— Себастиан каза, че мога да дойда с вас.
Джейс повдигна вежди.
— Еднакви прически за всички ни?
— Надявам се, че не — заяви Себастиан. — Изглеждам отвратително с къдрици.
Клеъри се погледна.
— Трябва ли да си облека бойно облекло?
— Не. Задачата не от онези, в които очакваме да се стигне до битка. Но е добре човек да е
подготвен. Ще ти донеса нещо от оръжейната — каза Себастиан и изчезна на горния етаж.
Клеъри се наруга наум, защото не я бе открила, докато претърсваше къщата. Вътре все
трябваше да има нещо, което да й подскаже какво кроят…
Джейс я докосна по бузата и тя подскочи. Почти бе забравила за присъствието му.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?
— Напълно. Вече не ме свърта вътре. Освен това нали ти ме научи да се бия. Предполагам,
че ще искаш да използвам знанията си.
Устните му се извиха в дяволита усмивка; той отметна косата й назад и прошепна в ухото й
нещо за това как трябвало да използва наученото от него. Отдръпна се, когато Себастиан се
присъедини към тях, вече с яке. В ръката си държеше колан за оръжия, в който бяха втъкнати
кинжал и серафимска кама. Посегна към Клеъри и като я придърпа по-близо до себе си, й
сложи колана — опаса го два пъти и го намести ниско около хълбоците й. Клеъри беше
твърде изненадана, за да го отблъсне, а и той го направи толкова бързо, че тя нямаше
възможност да реагира. Когато свърши, Себастиан се обърна към стената, върху която се
бяха появили очертанията на врата и блещукаха като вход, въвеждащ в сън.
Тримата прекрачиха навън.
Тихо почукване на вратата накара Мерис да вдигне глава. Беше облачен ден, сумрак струеше
през прозорците на библиотеката и лампи със зелени абажури хвърляха малки езерца от
светлина в кръглата стая. Не знаеше колко отдавна седи зад бюрото, което бе отрупано с
празни чаши от кафе.
Тя се изправи.
— Влез.
Вратата се отвори с меко изщракване, ала звук от стъпки не се чу. Миг по-късно в стаята се
плъзна фигура, облечена в одежди с цвят на пергамент; вдигната качулка засенчваше лицето
й.
Повика ни, Мерис Лайтууд.
Мерис изпъна рамене. Беше схваната и изморена.
— Брат Закарая. Очаквах… Е, няма значение.
Брат Енок? Той е по-старши от мен; но реших, че става дума за изчезването на осиновения
ти син. Проявявам особен интерес към неговото благополучие.
Мерис го изгледа заинтригувано. Повечето Мълчаливи братя не даваха обяснения, нито пък
говореха за чувствата си, ако изобщо имаха такива. Приглаждайки разрошената си коса, тя
пристъпи иззад бюрото.
— Много добре. Искам да ти покажа нещо.
Така и не бе успяла да свикне с братята и безшумния начин, по който се движеха, като че
краката им не се докосваха до земята. Закарая сякаш се носеше във въздуха до нея, докато тя
го водеше към картата на света, закачена на северната стена. Беше нефилимска карта, затова
в средата на Европа се виждаха Идрис и магическата бариера, с която беше обграден,
нарисувана в златно.
Върху една полица до картата почиваха два предмета — парче стъкло, покрито със засъхнала
кръв, и износена кожена гривна, украсена с руната за ангелска сила.
— Това са…
Гривната на Джейс Херондейл и кръвта на Джонатан Моргенстърн. Разбирам, че опитите да
откриете следите им не са се увенчали с успех?
— Не става въпрос за откриване на следи. — Мерис отново изпъна рамене. — Докато
