сигурна. Себастиан е по-потаен и труден за разбиране. Не мисля, че ми има доверие. Вчера
претърсих стаята му, но не открих нищо… имам предвид, нищо, което да ми подскаже какво
планират. Снощи…
Какво?
Нищо.
Странно бе как Клеъри можеше да е в главата му и въпреки това той да е в състояние да
усети, че крие нещо от него.
В стаята си Себастиан държи кутията, която някога беше на майка ми. С детските му неща.
Не мога да разбера защо.
Не си губи времето, мъчейки се да проумееш Себастиан,. Той не го заслужава.
Опитвам се. Клеъри се засмя подразнено. Още ли си у Магнус?
Аха. Преминахме към втория етап от нашия план.
Така ли? А какъв беше първият?
Първият включваше седене около масата, поръчване на пица и спорове.
Какъв тогава е вторият? Седене около масата, пиене на кафе и спорове?
Не съвсем. Саймън си пое дълбоко дъх. Призовахме демона Азазел.
Азазел? Гласът й се извиси в главата му и Саймън едва не си запуши ушите. Значи за това
бил онзи тъп въпрос за смърфовете! Кажи ми, че се шегуваш!
Не се шегувам. То е дълга история. И той й разказа по възможно най-краткия начин какво се
бе случило, като гледаше как Изабел диша и как светлината зад завесите става все по-силна.
Мислехме, че може да ни намери оръжие, което да рани само Себастиан, но не и Джейс.
Разбирам, но… да призовете демон? Клеъри не звучеше никак убедена. А и Азазел не е какъв
да е демон. Аз съм при отбора на злото. Вие сте от отбора на доброто. Не го забравяй.
Знаеш, че нищо не е толкова просто, Клеъри.
Стори му се, че буквално почувства въздишката й, сякаш по кожата му полази хладен полъх и
накара косъмчетата на тила му да настръхнат.
Знам.
Градове и реки, помисли си Клеъри, докато сваляше показалец от златния пръстен на
дясната си ръка и обръщаше гръб на гледката от Карловия мост, за да се върне при Джейс и
Себастиан. Те се намираха от другата страна на стария каменен мост и сочеха нещо, което тя
не можеше да види. Вода с металически цвят се носеше безшумно под подпорите; осеяното с
черни облаци небе над главата й имаше същия цвят.
Присъедини се към Себастиан и Джейс, с подръпвана от вятъра коса, и тримата продължиха
напред. Двете момчета разговаряха тихичко; ако поискаше, Клеъри сигурно би могла да се
включи, ала нещо в тихото обаяние на града, с куличките, издигащи се в мъглата далеч
напред, събуждаше у нея желание да остане безмълвна, да попива гледките наоколо и да се
отдаде на мислите си.
Мостът ги изведе на лъкатушеща калдъръмена уличка от двете страни, на която се издигаха
туристически магазинчета, продаващи кървавочервени гранати и големи късове златист
полски кехлибар, тежко бохемско стъкло и дървени играчки. Дори по това време пред
нощните клубове стояха хора и предлагаха безплатни пропуски, с които посетителят можеше
да си поръча питиета на по-ниска цена. Себастиан ги отпъждаше с нетърпеливо махане на
ръка, като се сопваше раздразнено на чешки. Натискът на тълпата поотслабна, когато
улицата ги отведе до средновековен площад. Въпреки студеното време мястото беше пълно с
размотаващи се пешеходци и будки, в които се продаваха наденички и горещ, дъхав сайдер.
Тримата спряха, за да хапнат; докато се хранеха, седнали около висока, неустойчива маса,
внушителният астрономически часовник в средата на площада започна да отбелязва
часовете. Старият механизъм се задвижи с потракване и танцуващи дървени фигурки се
показаха от вратички от двете страни на часовника — дванайсетте апостола, както обясни
Себастиан, докато фигурките се въртяха ли, въртяха.
— Съществува легенда — каза той, привеждайки се напред, стиснал чашата с топъл сайдер с
две ръце, — че след като часовникът бил завършен, кралят наредил да избодат очите на
майстора, който го изработил, та никога вече да не сътвори нещо толкова красиво.
Клеъри потрепери и се примъкна малко по-близо до Джейс. Откакто бяха оставили моста
зад гърба си, той мълчеше, сякаш потънал в мисли. Минувачи (най-вече момичета)
поспираха за миг, за да го погледнат — момчето, чиято коса сякаш грееше насред тъмните
цветове на Староместкия площад.
— Колко жестоко! — каза Клеъри.
Себастиан прокара пръст по ръба на чашата си, а после го облиза.
— Миналото е друга страна.
— Чужда страна — поправи го Джейс.
Себастиан го погледна лениво.
— Какво?
— „Миналото е чужда страна: там правят нещата по друг начин.”* — обясни Джейс. — Това
е точният цитат.
* Цитат от британския писател Л. П. Хартли. — Бел. прев.
Себастиан сви рамене и побутна чашата си настрани. Ако я върнеш там, откъдето си си
купил сайдера, получаваш едно евро, ала Клеъри подозираше, че Себастиан надали ще си
даде труда да симулира гражданско съзнание за някакво си жалко евро.
— Да вървим — каза той.
Клеъри не бе допила своя сайдер, но въпреки това остави чашата си на масата и последва
Себастиан, който ги поведе из същински лабиринт от тесни, криволичещи улички. Джейс го
беше поправил, мислеше си тя. Вярно, ставаше дума за нещо дребно, но не се ли
предполагаше, че заклинанието на Лилит ги е свързало по такъв начин, че Джейс да смята
всичко, което Себастиан върши, за правилно? Възможно ли бе това да е знак, макар и съвсем
