една чиния. Себастиан му каза нещо и Джейс вдигна поглед към нея и се усмихна.
— Бъркани или пържени?
— Бъркани. Не знаех, че можеш да приготвяш яйца. — Клеъри се приближи до плота. През
прозорците струеше слънчева светлина (макар в къщата да нямаше часовници, тя
предположи, че трябва да е късно утро) и кухнята проблясваше със стъклото и хрома си.
— Че кой не може да приготвя яйца? — зачуди се Джейс.
Клеъри вдигна ръка… едновременно със Себастиан. Тя не можа да потисне едно мимолетно
трепване от изненада и побърза да свали ръка, но не преди Себастиан да го забележи и да се
ухили. Той непрекъснато се хилеше и на Клеъри й се прииска да изтрие усмивката от лицето
му с един шамар.
Извърна поглед от него и се залови да си приготви чиния с нещата на масата — хляб, прясно
масло, сладко и бекон, от кръглите, по-жилави парченца. Освен това имаше сок, както и чай.
Добре си похапват тук, помисли си. Макар че, ако съдеше по Саймън, момчетата на тази
възраст бяха непрекъснато гладни. Погледна към прозореца… и едва не подскочи. Отвън
вече не се виждаше канал, а далечен хълм, върху който се издигаше замък.
— Къде сме?
— Прага — отвърна Себастиан. — С Джейс имаме малко работа тук. — Той също погледна
през прозореца. — Всъщност, много скоро ще трябва да излезем.
Клеъри му се усмихна сладко.
— Може ли да дойда с вас?
Себастиан поклати глава.
— Не.
— И защо? — Клеъри скръсти ръце на гърдите си. — Да не е някакво излизане по мъжки, на
което не мога да присъствам? Да не сте решили да си направите еднакви прически?
Джейс й подаде чиния с бъркани яйца, ала гледаше към Себастиан.
— Защо пък да не дойде? — попита той. — Искам да кажа, че точно тази задача… не е
опасна.
Очите на Себастиан бяха като в стихотворението на Фрост* — тъмни и дълбоки, те не
издаваха нищо.
* Робърт Фрост (1874— 1963) — американски поет. — Бел. прев.
— Всичко би могло да стане опасно.
— Е, ти решаваш — сви рамене Джейс и лапна една ягода, облизвайки сока й от пръстите
си.
Това, помисли си Клеъри, беше недвусмислена и категорична разлика между този Джейс и
онзи, когото тя познаваше. Нейният Джейс притежаваше необуздано и всепоглъщащо
любопитство за всичко. Той никога не би приел нечий чужд план само с едно свиване на
рамене. Той бе като океана, непрестанно хвърлящ се към скалист бряг, докато този Джейс
беше… спокойна река, проблясваща на слънцето.
„Защото е щастлив?”
Клеъри толкова силно стисна вилицата си, че кокалчетата й побеляха. Ненавиждаше това
гласче в главата си. Също като кралицата на феите, то посяваше съмнения там, където не би
трябвало да има такива, и задаваше въпроси, които нямаха отговор.
— Отивам да си взема нещата. — След като грабна още един плод от чинията и го пъхна в
устата си, Джейс изтича на горния етаж. Клеъри изви глава, за да го проследи с поглед.
Стъклените стъпала бяха прозрачни и той сякаш летеше нагоре, а не се изкачваше по тях.
— Не си ядеш яйцата. — Себастиан се беше приближил иззад кухненския плот (все така
безшумно, по дяволите) и я гледаше, повдигнал вежди. Имаше едва доловим акцент —
смесица от акцента на хората, които живееха в Идрис, и нещо по-британско. Клеъри се
зачуди дали преди го беше крил или просто тя не бе забелязала.
— Всъщност не обичам яйца — принудена бе да признае.
— Но не искаше да кажеш на Джейс, понеже изглеждаше толкова доволен, че може да ти
приготви закуска.
Тъй като беше напълно прав, Клеъри не каза нищо.
— Забавно, нали? — подхвърли Себастиан. — Лъжите, които добрите хора наговарят. Сега
той навярно ще ти приготвя яйца всяка сутрин до края на живота ти, а ти ще се насилваш да
ги ядеш, защото не си в състояние да му кажеш, че не ги харесваш.
Клеъри си спомни кралицата на феите.
— Любовта превръща всички ни в лъжци, нали?
— Точно така. Бързо схващаш, а? — Той направи крачка към нея и тревожно вълнение опари
нервите й. Беше си сложил същия одеколон, като този на Джейс. Клеъри разпозна смесицата
от цитрус и черен пипер, ала върху Себастиан миризмата стоеше различно. Някак погрешно.
— По това си приличаме — каза той и започна да си разкопчава ризата.
Клеъри рязко се изправи.
— Какво правиш?
— Спокойно, сестричке. — Той разкопча и последното копче и ризата му се разтвори. По
устните му пробяга ленива усмивка. — Нали ти си момичето с магическите руни?
Клеъри кимна бавно.
— Трябва ми руна за сила. И ако ти наистина си най-добрата, значи искам ти да ми я
направиш. Нали няма да откажеш една руна на големия си брат? — Тъмните му очи я
пронизваха. — Пък и нали искаш да ти дам шанс?
— Както и аз на теб — отвърна тя. — Предлагам ти сделка. Ще ти дам руна за сила, ако ми
позволиш да дойда с вас.
Себастиан си свали ризата и я остави върху плота.
— Съгласен.
— Нямам стили.
Не искаше да го гледа, но й беше трудно да не го прави. Той като че ли нарочно навлизаше в
личното й пространство. Тялото му доста приличаше на това на Джейс — кораво, без грам
излишна плът, където и да било, с мускули, които ясно се очертаваха под кожата. Имаше
белези също като Джейс, но понеже бе толкова блед, те не личаха така, както тези върху
