И тогава чухме пърхане на крила. Застинах. Ема усили пламъка и го насочи към източника на звука. Светлината попадна върху гробница, издигната на няколко стъпки от пода. Между гробницата и стената имаше пролука, но от мястото, където стояхме, не виждахме какво има там — идеално скривалище за птици.
Ема повдигна пръст към устните си и ни даде знак да я последваме. Запристъпвахме безшумно през помещението. Когато наближихме гробницата, се разпръснахме и я заобиколихме от три страни.
„Готови ли сте?“ — попита само с устни Ема.
Другите кимнаха. Аз вдигнах палец. Ема доближи на пръсти гробницата и надзърна, после ни погледна с помръкнало лице.
— Нищо! — рече и тропна ядно по пода.
— Не разбирам — обади се Инок. — Те бяха точно там!
Приближихме се да погледнем. После Милърд каза:
— Ема! Би ли осветила гробницата отгоре?
Тя го послуша и Милърд прочете на глас надписа:
— Рен! — възкликна Ема. — Какво странно съвпадение!
— Не мисля, че е съвпадение — възрази Милърд. — Трябва да е роднина на мис Рен. Може би е баща ѝ!
— Това е много интересно — промърмори Инок, — но с какво ни помага да открием нея и нейните гълъби?
— Тъкмо над това си блъскам главата — отвърна Милърд, помисли малко и изрецитира един пасаж от книгата: „птиците продължили да го навестяват от време на време в земята отдолу“.
Изведнъж ми се стори, че чувам гукане на гълъб.
— Шшт! — рекох и дадох знак на другите да слушат. Гукането се повтори след няколко секунди откъм задния край на гробницата. Заобиколих от тази страна, коленичих и тогава забелязах малка дупка в пода до основата на гробницата, не по-голяма от юмрук — достатъчно, за да се провре през нея гълъб. — Насам! — извиках.
— Да пукна дано! — възкликна Ема и освети с пламъка дупката. — Може би това е „долната земя“?
— Но дупката е толкова малка — посочи Олив. — Как ще изкараме птиците отвътре?
— Можем да чакаме, докато излязат — подхвърли Хорас и в този момент падна нова бомба, толкова близо, че зъбите ми изтракаха.
— Няма какво да чакаме! — извика Милърд. — Бронуин, би ли отворила гробницата на сър Рен?
— Не! — размаха ръце Олив. — Не искам да виждам старите му прогнили кости!
— Не се безпокой, миличка — рече Бронуин, — Милърд знае какво прави. — Тя опря длани на капака на гробницата и започна да бута, докато плочата се плъзна с ниско, глухо стържене.
Миризмата, която полъхна отвътре, не бе тази, която очаквах — не миришеше на смърт, а на плесен и стара пръст. Приближихме се и погледнахме вътре.
— Да пукна дано! — повтори Ема.
Там, където трябваше да има ковчег, се виждаше стълба, изчезваща надолу в мрака. Ние се втренчихме в отворената гробница.
— За нищо на света няма да сляза долу! — заяви Хорас. Но после три бомби една след друга разтърсиха сградата, по главите ни нападаха парчета мазилка и изведнъж Хорас ме блъсна встрани и стъпи на стълбата. — Извинете ме, но аз съм най-подходящо облечен, за да сляза пръв!
Ема го дръпна за ръкава.
— Светлината е у мен, затова аз ще сляза първа. След мен ще бъде Джейкъб, в случай че долу… има разни неща.
Отправих ѝ вяла усмивка, но коленете ми омекнаха.
— Искаш да кажеш, неща, различни от плъхове, холера и побъркани тролове, каквито вероятно живеят под криптите?
— Няма значение какво има долу — заяви мрачно Милърд. — Ще трябва да се изправим срещу него и нищо не може да се направи.
— Чудесно — въздъхна Инок. — Но се надявам, че ще открием мис Рен, защото ухапванията от плъхове никак не зарастват бързо.
— А от гладни още по-бавно — припомни Ема и прехвърли крак през стената на гробницата.
— Бъди внимателна — рекох. — Идвам след теб.
Тя ми отдаде чест с пламтящата си ръка.
— Ето че пак навлизаме в неизвестното — промърмори и заслиза.
После беше мой ред.
— Случвало ли ви се е да слизате в открита гробница по време на бомбардировка — подметнах. — И да ви се прииска да си бяхте останали в леглото?
Инок ме изрита по обувката.
— Стига си се туткал.
Улових се за ръба на гробницата и поставих крак на стълбата. За миг ме споходи мисълта за всякакви други приятни и досадни неща, с които бих могъл да се занимавам през това лято, и тогава животът ми щеше да е съвсем различен. Тенис лагер. Уроци по ветроходство. Рафтове със стоки. А после, с почти херкулесово усилие, си наложих да сляза долу.
Стълбата се спускаше в тунел. От едната страна тунелът бе задънен, другата изчезваше в мрака. Бе студено и миришеше странно, като дрехи, оставени да изгният в наводнено мазе. Грубите каменни стени бяха покрити с влага, чийто произход оставаше загадка.
Докато двамата с Ема чакахме всички останали да се спуснат, студът започна малко по малко да прониква в мен. Другите също го почувстваха. Когато Бронуин стигна дъното, тя отвори сандъка и ни раздаде пуловерите от вълна на чудати овце, които бяхме получили в менажерията. Нахлузих моя през главата. Беше ми по мярка колкото чувал, ръкавите се поклащаха под пръстите, а долният край стигаше коленете, но поне бе топъл.
