Сега вече сандъкът на Бронуин бе празен и тя го остави зад нас. Мис Перигрин бе сгушена под палтото ѝ, където почти си бе свила гнездо. Милърд настояваше да носи „Приказките“ в ръка, колкото и да бяха тежки и неудобни, защото, както той каза, може да му потрябват за справка по всяко време. Мисля, че ги възприемаше като застрахователна полица или като книга, пълна със заклинания, която само той може да разчете.
Бяхме наистина странна сбирщина.
Наострих сетива, търсейки гладни в мрака. Този път почувствах някакво ново усещане в стомаха, много слабо, сякаш гладният е бил тук, но си е тръгнал, и аз долавях остатъчни следи. Не го споменах, нямаше смисъл да безпокоя без нужда останалите. Вървяхме бавно. Звукът от обувките ни, плъзгащи се по влажния под, отекваше надалече в тунела. Нямаше никакъв начин да се прокраднем безшумно, ако някой ни дебнеше там. Не след дълго отпред отново долетя познатото пърхане на крила и ние неволно ускорихме крачка. Имах неприятното чувство, че ни подмамват към някаква противна изненада. В стените бяха вградени каменни плочи, като онези в криптата, но по-стари, с почти изтрити надписи. Сетне подминахме ковчег, сложен направо на пода — малко по-нататък имаше цяла купчина, опрени на стената като изхвърлени контейнери.
— Що за място е това? — прошепна Хю.
— Гробището е претъпкано — обясни Инок. — Когато им потрябва място за нови клиенти, изкопават старите и ги захвърлят тук долу.
— Какъв ужасен вход на примка — рекох. — Представяте ли си, всеки път, когато искате да влезете или излезете, да минавате оттук!
— Не е по-различен от нашия тунел в Кеънхолм — възрази Милърд. — Отблъскващите гледки във входовете на примките имат своето предназначение — нормалните ги отбягват и необикновените се чувстват спокойни.
Толкова разумно. Толкова мъдро. Но в главата ми се въртеше само: „Тук долу е пълно с мъртъвци, те гният и се разпадат и, о, боже…“
— Хм — изсумтя Ема и спря внезапно, а аз се сблъсках с нея и другите последваха примера ми.
Държеше пламъка от едната си страна и осветяваше сводеста врата в стената. Беше леко открехната, но в цепнатината се виждаше само чернилка.
Наострихме слух. В началото не се чуваше нищо друго, освен нашето дишане и падащи в далечината капки. Сетне доловихме шум, но не такъв, какъвто очаквахме — не беше пърхане на крила и дращене на птичи крачета — а нещо човешко.
Някой много тихо плачеше.
— Ехей? — подвикна Ема. — Кой е там?
— Моля ви, не ме удряйте — чу се глас в отговор.
Или бяха два гласа?
Ема подсили пламъка. Бронуин се промуши край нас и побутна вратата с крак. Тя се разтвори и зад нея се показа малка камера, пълна с кости. Бедрени кости, пищяли, черепи — разчленени останки на стотици хора, нахвърляни в пълен безпорядък.
Люшнах се назад, зашеметен от видяното.
— Ехей? — повика отново Ема. — Кой каза това? Покажи се!
В началото не виждах нищо, освен кости, но когато чух подсмърчане и проследих звука до върха на купчината, видях два чифта очи да премигват към нас от тъмните сенки в дъното на помещението.
— Няма никой тук — рече тъничък гласец.
— Вървете си — добави втори. — Ние сме мъртви.
— Не, не сте — възрази Инок. — И аз го зная!
— Елате тук — подкани ги с мек глас Ема. — Нищо няма да ви сторим.
— Обещавате ли? — попитаха едновременно двата гласа.
— Обещаваме — отвърна Ема.
Костите се размърдаха. Един череп се отдели от купчината и се изтъркаля на пода, спря в краката ми и втренчи в мен пустите си очници.
„Здравей, бъдеще“ — помислих си мрачно.
Две малки момчета изпълзяха на ръце и крака през костницата. Кожата им бе мъртвешки бледа и те ни гледаха втренчено с потъмнели очи, които се въртяха замаяно в орбитите си.
— Аз съм Ема, това е Джейкъб, а тези са наши приятели — представи ни Ема. — Ние сме чудати и няма да ви сторим нищо лошо.
Момчетата се свиха като изплашени животинчета и мълчаливо въртяха очи, сякаш виждаха навсякъде и никъде.
— Какво им има на тия? — прошепна Олив.
Бронуин ѝ изшътка.
— Не бъде груба.
— Ще ми кажете ли как се казвате? — попита Ема с все така мек и подмамващ глас.
— Аз съм Джоел-и-Питър — отговори по-голямото момче.
— Кой си ти? — не разбра Ема. — Джоел или Питър?
— Аз съм Джоел-и-Питър — обади се по-малкото.
— Нямаме време за игри — тросна се Инок. — При вас има ли някакви птици? Да сте ги виждали да прелитат наблизо?
— Гълъбите обичат да се крият — рече по-голямото.
— На тавана — добави малкото.
— В нашата къща — заявиха и двете, вдигнаха ръце и посочиха надолу по тъмния коридор. Изглежда, синхронизираха отговорите си, защото ако изречението бе по-дълго от няколко думи, единият го започваше, а другият довършваше, без осезаема пауза между репликите. Забелязах също така, че когато единият заговори, другият мълчи, но мърда беззвучно устни в идеален синхрон — сякаш споделяха един ум.
— Ще бъдете ли така любезни да ни покажете пътя до вашата къща? — помоли Ема. — И да ни отведете на тавана ви?
Джоел-и-Питър поклатиха глави и се дръпнаха назад в мрака.
— Какво има? — попита Бронуин. — Защо не искате да дойдете?
— Смърт и кръв! — провикна се едното дете.
