Ходеше сковано, защото всичко го болеше, и му беше студено, но отвътре го изгаряше ярост. Беше се навъсил. Хейстън бе мъртъв. Още един приятел бе мъртъв. И той не можеше да направи нищо. Не можеше да го промени. Не можеше дори да се разплаче. Това бе най-вбесяващото — не можеше да направи нищо. Нищо.
Слудиг, пребледнял и със сенки под очите, не нарушаваше мълчанието. Двамата крачеха надолу по гладките пътеки от обветрен гранит и газеха през преспите, които овните бяха превърнали в бяла пяна.
Предпланините като че ли порастваха, за да ги посрещнат. При всеки завой на пътеката заснежените хълмове отново се появяваха пред погледа на пътниците, всеки път по-големи. Сикихок, от своя страна, изглеждаше като да се протяга към небето зад тях — докато те слизаха, планината ставаше все по-висока, като че ли бе свършила работата си с тези смъртни и сега се връщаше към по-възвишената и привлекателна компания на небето и облаците.
„Няма да те забравя — предупреди Саймън Сикихок, когато за пореден път погледна към огромния каменен кинжал. Пребори се с желанието да изкрещи думите на глас. Мислеше си, че ако присвие очи, все още може да види мястото, където бяха гробовете. — Няма да забравя, че приятелят ми е погребан на твоите склонове. Никога няма да забравя“.
Следобедът измина неусетно. Движеха се по-бързо, след като пътеките се бяха поизравнили. Саймън забеляза признаци на планински живот, които не бе виждал по-нависоко — бели и кафяви зайци, които търсеха храна; сипки и катерици, които се караха в ниските, извити от вятъра дървета. Тези свидетелства за живот върху онова, което приличаше на гола и бездушна скала, би трябвало да го накарат да се почувства по-добре, но вместо това само подхраниха ненасочения му гняв. Какво право на съществуване имаха тези малки и незначителни гадинки, когато други умираха? Той се зачуди защо ли въобще си правят труда да търсят храна, след като всеки миг някой ястреб или стрела на ловец може да отнеме живота им. Мисълта за живота, който драскаше безцелно под сянката на смъртта, го изпълни със странно ободряващо отвращение.
Когато дойде вечерта, избраха леко наклонено място сред камъните и храстите, на което да построят лагера. Бе почти изцяло защитено от натежалия от сняг вятър, който духаше откъм Сикихок. Саймън започна да събира сухи дърва за огъня, но спря, за да погледа как слънцето се спуска зад планините на запад, една от които, както знаеше, бе Урмшайм, Драконовата планина. Хоризонтът бе облян в светлина, ален като роза, отгледана в градините на Хейхолт.
Ан’най, приятелят на Джирики, който бе загинал, докато се биеше за живота на спътниците си, бе погребан там, на Урмшайм; войникът Гримрик, слаб и кротък човек, бе положен до него. Саймън си спомни как Гримрик си подсвиркваше, докато яздеха на север от Наглимунд — тънък постоянен звук, който ту дразнеше, ту успокояваше. А сега щеше вечно да мълчи. Двамата с Ан’най никога нямаше да видят залез като този, който оцветяваше небето сега, красив и безсмислен.
Къде бяха те? На небето? Как можеха ситите да отиват на небето, след като не вярваха в него — и къде всъщност си мислеха, че отиват, когато умрат? Те бяха езичници, което означаваше, че са различни, — но Ан’най бе предан и смел, нещо повече, той беше приятел на Саймън по своя странен ситски начин. Как можеше Ан’най да не отиде на небето? Как можеше небето да е толкова глупаво място?
Гневът му, който бе изчезнал за миг, се върна. Саймън хвърли една от съчките, които бе събрал, колкото можа по-силно. Тя се завъртя във въздуха, а после падна, плъзна се по дългия каменист склон и изчезна в храсталака долу.
— Хайде, Саймън — обади се Слудиг зад него. — Трябват ни дърва за огъня. Още ли не си гладен?
Саймън не му обърна внимание — продължи да гледа аленото небе, като стискаше зъби от яд. Слудиг го хвана за рамото, но той ядосано отърси ръката му.
— Моля те, ела — любезно каза римърсгардецът. — Вечерята скоро ще е готова.
— Къде е Хейстън? — попита Саймън през стиснати устни.
— Какво искаш да кажеш? — Слудиг наклони глава. — Знаеш къде го оставихме.
— Не. Искам да кажа къде е Хейстън. Истинският Хейстън.
— А! — усмихна се Слудиг. Брадата му бе станала доста дълга. — Душата му е на небето, при Усирис и Господ Бог.
— Не. — Саймън се обърна отново да погледне небето, което вече притъмняваше с първите смъртни сини цветове на нощта.
— Какво имаш предвид?
— Той не е на небето. Няма никакво небе. Как може да има небе, когато всеки мисли, че то е различно?
— Говориш глупости. — Слудиг се вгледа в него, като се опитваше да разгадае мисълта му. — Вероятно всеки отива на собственото си небе — каза накрая войникът и пак сложи ръка на рамото на Саймън. — Бог знае, каквото си знае. Ела при огъня.
