— Боговете на небето или в камъка са далеч и ние можем само да се догаждаме за намеренията им. — Той стисна ръката на Саймън. — Но ти и аз, ние живеем във време, когато един бог отново ходи по земята. Той не е бог, който има добри намерения. Хората може да се бият и да умират, може да строят стени и да разбиват камъни, но Инелуки е умрял и се е върнал. Това е нещо, което никой друг не е правил, нито дори твоят Усирис Ейдон. Прости ми, тъй като не искам да богохулствам, но нима това, което е направил Инелуки, не е нещо, което би могъл да направи и един бог? — Бинабик раздруса леко Саймън, като се вглеждаше в очите му. — Той е ревнив и ужасен и светът, който може да направи, ще бъде ужасяващ. Ние имаме страховита и изпълнена с трудности задача, Саймън, а може дори да се окаже, че няма шанс да успеем, но това не е задача, от която можем да избягаме.
Саймън отклони очи от очите на Бинабик.
— И аз това казах. Как да се бием срещу богове? Ще ни размажат като мравки. — Още един камък полетя в тъмнината.
— Вероятно. Но ако не се опитаме, тогава няма шанс за нищо друго, освен това мравкоподобно размазване, така че трябва да опитаме. Винаги има нещо отвъд дори и най-лошите от лошите времена. Може и да умрем, но смъртта на някои може да означава живот за други. Това не е нещо стабилно, за което да се хванеш, но във всеки случай е нещо вярно.
Тролът се премести на друг камък малко по-надолу по пътеката.
— Освен това — продължи Бинабик сериозно, — може да е, а може и да не е глупаво да се молиш на боговете, но със сигурност не е мъдро да ги проклинаш.
Саймън не каза нищо. Поседяха известно време в мълчание. Накрая Бинабик отвори тояжката си и извади костената флейта. Изкара няколко пробни ноти, а после започна да свири бавна меланхолична мелодия. Нехармоничната музика, която отекваше в тъмното, като че ли пееше с гласа на самотата на самия Саймън. Той потрепери, като усети вятъра през разкъсаното си наметало. Белегът от дракона го болеше яростно.
— Все още ли си ми приятел, Бинабик? — попита Саймън.
Тролът свали флейтата от устните си.
— До смъртта и по-нататък, приятелю Саймън. — После отново засвири.
Когато песента на флейтата свърши, Бинабик подсвирна на Куантака и тръгна обратно нагоре по пътеката към лагера. Саймън го последва.
Когато Саймън най-после събра кураж да се приближи до Слудиг, огънят бе прегорял и мехът с вино правеше последната от много обиколки около кръга. Римърсгардецът точеше върха на канукското си копие. Продължи да търка с бруса още известно време, след като Саймън застана пред него, и накрая вдигна поглед.
— Да? — Гласът му бе рязък.
— Извинявай, Слудиг. Не трябваше да ти говоря така.
Римърсгардецът го изгледа студено, после изражението му омекна.
— Може да мислиш, каквото искаш, Саймън, но недей да говориш такива богохулства за Единия Бог пред мен.
— Съжалявам. Аз съм само един кухненски прислужник.
— Ха, кухненски прислужник! — Смехът на Слудиг бе остър. Той се взря изпитателно в очите на Саймън, после отново се изсмя, вече в по-добро настроение. — Ти наистина мислиш така, нали? Ти си глупак, Саймън! — Той се изправи, като се подсмихваше и поклащаше глава. — Кухненски прислужник! Прислужник, който се бие с дракони и съсича великани. Я се погледни! Та ти си по-висок от мен, а аз не съм от дребните!
Саймън се вгледа изненадано в римърсгардеца. Беше истина, разбира се: той стърчеше половин педя по-високо от Слудиг.
— Но ти си силен! — възрази той. — Ти си голям мъж.
— Ти също бързо ставаш мъж. А и си по-силен, отколкото си мислиш. Трябва да прозреш истината, Саймън. Ти вече не си момче. Не можеш да действаш, като че ли все още си. — Римърсгардецът го гледа втренчено един дълъг миг. — Всъщност опасно е да не си трениран по-добре. Късметлия си, че оцеля в няколко опасни схватки, но късметът е променлив. Хейстън би го искал, а и това ще ни даде нещо, върху което да работим по дългия път към твоя Камък на раздялата.
— Значи ми прощаваш? — Саймън се засрами от приказките, че бил мъж.
— Щом трябва. — Римърът отново седна. — Сега лягай да спиш. Утре пак ще ходим дълго, а след това, като вдигнем лагера, ще се поупражняваме.
Саймън доста се засегна, че го пращат да си ляга, но не искаше да рискува да се намеси в още един спор. И без това му бе трудно да се върне при огъня и да вечеря с другите. Знаеше, че всички го наблюдават и се питат дали няма да има още едно спречкване.
Легна и се уви в наметалото си. Щеше да е по-добре, ако бяха в пещера или вече бяха слезли от планината, където нямаше да са толкова безпомощно изложени на вятъра.
Ярките студени звезди трептяха в небето. Саймън ги наблюдаваше през необхватното разстояние, безброй мисли се гонеха из главата му. Най-после сънят дойде.
Гласовете на троловете, които пееха на овните си, измъкнаха Саймън от съня. Спомняше си смътно една малка сива котка и чувството, че е хванат в капан, но сънят изчезваше бързо. Той отвори очи в бледата сутрешна светлина, после бързо ги затвори. Не искаше да става и да посреща деня.
