Мириамел попи млякото от брадичката си с широкия ръкав на дрехата си и попита:
— Ще ни приеме ли?
— Разбира се. Веднага, щом се върне, убеден съм. Чудя се за какво ли мисли. Ранесин е дълбок човек, дълбок като морето, и точно както с морето, често е трудно да се каже какво се крие под спокойната повърхност. — Мириамел потрепери, като се сети за килпата в залива Еметин, остави купичката на земята и пак попита:
— Мъжки дрехи ли ще нося?
— Какво? — Диниван спря, изненадан от въпроса й. — А, за срещата с лектора ли имаш предвид? Мисля, че никой не трябва да разбере, че си тук, поне засега. Искам да кажа — бих поверил живота си на своите другари свещеници, така е, но съм живял и работил тук твърде дълго, за да повярвам, че няма да си развържат езиците. Но ти донесох чисти дрехи. — Той ги посочи: бяха на една табуретка до леген с вода, от който се вдигаше пара. — Така че ако си готова и си свършила със закуската, да тръгваме. — Той я загледа и зачака.
Мириамел погледна дрехите за момент, после пак погледна отец Диниван, върху чието лице се бе изписала някаква разсеяна полуусмивка, и най-после попита:
— Ще се обърнеш ли, за да се облека?
Отец Диниван зяпна за момент, а после се изчерви, за голямо и тайно удоволствие на Мириамел.
— Принцесо, прости ми! Как може да съм толкова непочтителен?! Прости ми. Ще изляза и ще дойда да те взема. — И излезе, като внимателно затвори вратата.
Мириамел се засмя и стана от леглото. Смъкна старите си дрехи и се изми. Забеляза, повече с интерес, отколкото с почуда, колко почернели от слънцето са ръцете й до китките. Бяха като на лодкар, помисли си тя със задоволство. Как щяха да се разкудкудякат придворните й дами, ако можеха да я видят!
Водата бе топла, но самата килия бе студена, така че когато свърши, тя бързо навлече чистите дрехи. Прекара ръце през късо подстриганата си коса и си помисли дали да не измие и нея, но се отказа. Студът й напомни за младия Саймън, който бродеше някъде из мразовития север. Подтикната от някакъв импулс, тя му бе подарила любимия си син шал — и сега почти съжаляваше. Все пак обаче тя му желаеше само доброто. Шалът бе твърде тънък, за да го стопли, но поне можеше да му напомня за страшното пътуване, което бяха преживели заедно. Вероятно щеше да го окуражава.
В коридора намери Диниван — мъчеше се да изглежда търпелив. В познатата му обстановка свещеникът приличаше на боен кон, който очаква битката; беше изпълнен с трептяща нужда да отиде някъде, да направи нещо. Хвана я за лакътя и внимателно я поведе по коридора.
— Къде е Кадрах? — попита тя. — Ще дойде ли с нас да види лектора?
Диниван поклати глава.
— Вече не съм сигурен в него. Казах ти, че не го мисля за опасен, но мисля, че той е човек, който се е поддал на много слабости. Това е тъжно, понеже човекът, който той беше някога, щеше да е наистина полезен със съветите си. Все пак си помислих, че е по-добре да не го подлагам на изкушения. В момента закусва с някои от братята. Ще бъде тихо и дискретно наблюдаван.
— А какъв е бил Кадрах? — попита тя, като изви глава, за да огледа високите до тавана гоблени, които покриваха стените на коридора — сцени от Възнесението на Ейдон, Отричането на свети Вилдеривис, Побоя над император Крексис. Помисли си за тези замръзнали фигури с широки, поръбени с бяло очи и за всичките векове, през които бяха висели тук, докато светът навън продължаваше да се върти. Щяха ли баща й и чичо й да бъдат изобразени върху такива стенописи и гоблени дълго след като тя и всички, които познаваше, станеха на прах?
— Кадрах ли? Някога той бе свят човек, и то не само заради расото. — Диниван като че ли се замисли за момент. — Ще говорим за спътника ти друг път, принцесо, ако простиш грубостта ми. Сега по-добре си помисли какво ще разкажеш на лектора.
— Какво иска да знае той?
— Всичко. — Диниван се усмихна и острият му тон омекна. — Лекторът иска да знае всичко за всичко. Казва, че това е, защото тежестта и отговорността на Майката Църква са върху неговите плещи и решенията му трябва да се основават на информация… но си мисля, че е и много любопитен. — Свещеникът се разсмя. — Той знае повече за счетоводството от всички писари в канцеларията, а съм го чувал да говори часове наред за млеконадоя с един фермер от Езерните земи. — Изражението на Диниван стана по-сериозно. — Но тези времена наистина са сериозни. Както вече казах, някои от моите източници на информация не могат да бъдат разкрити дори и пред лектора, така че твоите думи и свидетелството на собствените ти очи ще са от голяма помощ, за да му кажат онова, което трябва да знае. Не трябва да се страхуваш да му кажеш всичко. Ранесин е мъдър човек. Той знае повече за онова, което върти света, от всеки, когото познавам.
