— Моля, седни до мен — каза той, посочи на Диниван да й донесе стол, помисли за момент и добави: — Всъщност донеси стол и за себе си. — Докато Диниван носеше столовете, Мириамел за първи път получи възможност да погледне лектора. Не го бе виждала от повече от година, но той почти не се бе променил. Рядката му сива коса висеше покрай бледото му красиво лице. Очите му бяха нащрек като на дете, което е направило някаква беля. Мириамел не можа да не го сравни с граф Стреаве, господаря на Пердруин. Изпитото лице на Стреаве излъчваше лукавство. Ранесин изглеждаше много по-невинен, но Мириамел нямаше нужда от уверенията на Диниван, за да разбере колко много лукави мисли има зад милото изражение на лектора.
— Е, скъпа принцесо — каза Ранесин, когато се разположиха. — Не съм те виждал от погребението на дядо ти. Ехе, колко си порасла… но и какви странни дрехи носиш! Добре дошла в Божия дом. Липсва ли ти нещо?
— Не и храна или пиене, ваше светейшество.
Ранесин се намръщи.
— Не обичам титлите, а моята е особено неподходяща. Когато бях млад, в Станшайър, дори и не предполагах, че ще завърша живота си в далечен Набан, че ще ме наричат „свят“ и „въздигнат“ и че никога няма да чуя отново родното си име.
— Ранесин не е ли истинското ви име? — попита Мириамел.
Лекторът се засмя.
— О, не, аз съм еркинландец, казвах се Осуайн. Но понеже еркинландците рядко се издигат до такива висоти, изглеждаше политически по-правилно да приема набанско име. — Той се пресегна и я потупа по главата. — А сега, като си говорим за измислени имена, Диниван ми каза, че си пътувала надалеч и си видяла много, откакто напусна бащината си къща. Ще ми разкажеш ли за пътуванията си?
Диниван кимна окуражително, така че Мириамел си пое дълбоко дъх и започна да говори.
Докато лекторът внимателно слушаше разказа за растящата лудост на баща й и как най-накрая тази лудост я бе прогонила от Хейхолт, за злите съвети на Приратес и за пленяването на Джосуа, през прозорците високо над главите им започна да влиза по-ярка светлина и Диниван стана, за да нареди да им донесат храна — вече наближаваше обяд.
Докато чакаха секретаря да се върне, лекторът каза:
— Това е много интересно и потвърждава много от слуховете, които съм чувал. — Той потърка тънкия си нос. — Усирис да ни е на помощ — защо хората не могат да се задоволят с това, което имат?
Диниван се върна, последван от един свещеник с поднос със сирене, плодове и кана греяно вино. Мириамел започна отново. Докато говореше и ядеше и докато Ранесин я отрупваше с мили, но все пак проницателни въпроси, тя започна да се чувства почти така, сякаш си бъбреше с някой добър стар дядо. Разказа му за норнските хрътки, които бяха преследвали нея и прислужничката й Лелет, после за спасяването им от Саймън и Бинабик. Докато предаваше разкритията в дома на магьосницата Гелое и преразказваше страховитите предупреждения на Джарнауга в Наглимунд, Диниван и лекторът често се споглеждаха.
Когато принцесата свърши, лекторът побутна високата си шапка на мястото й — тя се бе смъквала няколко пъти по време на аудиенцията — и се облегна в стола си с въздишка. Светлите му очи бяха тъжни.
— Толкова много за мислене, толкова много ужасни въпроси търсят отговор. О, Боже, решил си да подложиш децата си на сурово изпитание. Имам предчувствието, че идва ужасяващо зло. — Той се обърна към Мириамел. — Благодаря за новините, принцесо. Те въобще не са щастливи, но само глупаците искат блажено неведение, а аз се опитвам да не бъда глупак. Това е най-тежкият ми товар. — Той сви устни в размисъл и после се обърна към секретаря си. — Ах, Диниван, това прави новината, която получих вчера, дори още по-зловеща.
— Каква новина, светейшество? — попита Диниван. — Не сме имали възможност да разговаряме, откакто се върнах.
Лекторът отпи глътка вино и каза:
— Елиас изпраща Приратес да ме види. Корабът му пристига утре от Хейхолт. Мисията му, казва се в съобщението, е много важна, възложена лично от Върховния крал.
— Приратес ще идва? — разтревожено попита Мириамел. — Баща ми знае ли, че съм тук?
— Не, не, не се страхувай — успокоително каза лекторът и отново я потупа по главата. — Той идва при Майката Църква. Никой не знае, че си тук, освен мен и Диниван.
— Той е дявол! — рязко каза тя. — Не му вярвайте.
Ранесин кимна и каза сериозно:
— Предупреждението ти е прието, принцеса Мириамел… но понякога съм задължен да говоря и с дяволи. — Той сведе очи и погледна ръцете си, сякаш се надяваше да намери хванато в тях решението на всички проблеми.
Саймън бе попаднал в хватката на някакъв упорит яд, който не искаше да го пусне. Докато двамата със Слудиг следваха яздещите овни тролове надолу по планината, отдалечавайки се от гробовете, той усети, че го обзема такъв гняв, че замъглява всичките му мисли: не можеше да се съсредоточи върху нищо за повече от няколко секунди.
