Пеенето продължи, придружено от дрънкането на хамути. Той бе виждал този ритуал толкова много пъти след напускането на Минтахок, че можеше да си го представи толкова ясно, все едно го гледаше. Троловете пристягаха каишите и пълнеха дисагите, а гърлените им, но все пак високи гласове бяха заети с привидно безкрайното им пеене. От време на време спираха, за да погалят животните — почесваха дебелите руна на овните, като се привеждаха и пееха тихичко, а животните мигаха с жълтите си очи. Скоро щеше да дойде време за солен чай и сушено месо и тих весел разговор.
Освен че, разбира се, днес, третата сутрин след битката с гигантите, нямаше да има толкова смехове. Троловете бяха весели хора, но малко от сланата, заседнала в сърцето на Саймън, изглежда, бе докоснала и тях и те, които се смееха на студа и на замайващите, почти пагубни подхлъзвания при всеки завой на всяка пътека, бяха смразени от една сянка, която не можеха да разберат — не че самият Саймън разбираше много.
Той бе казал истината на Бинабик: че по някакъв начин бе вярвал, че нещата ще се оправят, след като бяха намерили Трън. Силата и странността на оръжието бяха толкова осезаеми, че изглеждаше невъзможно то да не донесе някаква преднина в битката срещу крал Елиас и тъмния му съюзник. Но вероятно само мечът не бе достатъчен. Вероятно онова, което се казваше в стиховете, нямаше да се случи, докато всичките три меча не бъдат събрани заедно.
Саймън изстена. Дори по-зле, може би чудатите стихове от книгата на Нисес въобще не означаваха нищо. Нали казваха, че Нисес бил луд? Дори и Моргенес не знаеше какво точно значат стиховете.
Щом скреж покрий камбаната Клавес
и Сенки изпълзят на пътя,
щом притъмней в Кладенеца и водата,
три Меча ще се появят.
Щом Букен от Земята изпълзи
и спусне се от висините Хунен,
кошмарът щом налегне Сън спокоен,
три Меча ще се появят.
Да променят Съдбата те,
на Времето Мъглите да разсеят,
щом Древното е устояло,
три Меча ще се появят.
Е, букен определено бяха изскочили от земята — не искаше изобщо да си спомня за писукащите копачи. Още от атаката им срещу лагера на Исгримнур край манастира „Св. Хоудрунд“ Саймън вече не изпитваше същите чувства към твърдата земя под краката си. Това бе единственото предимство, което можеше да измисли, на пътуването сред безпощадните скали на Сикихок.
Колкото до споменаването на великани в стихчето, сега, когато смъртта на Хейстън бе толкова прясна в паметта му, това приличаше на груба шега. Чудовищата не трябваше дори да слизат от височините, понеже Саймън и приятелите му бяха достатъчно глупави да навлязат в тяхната планинска територия. Но и великаните бяха напуснали високопланинските си леговища — нали с Мириамел — мисълта за нея предизвика внезапен копнеж — бяха срещнали един в гората Алдхеорте, само на седмица езда от Ерчестър.
Останалото нямаше много смисъл, но всичко изглеждаше възможно: Саймън не знаеше кой е бил Клавес, нито къде може да се намира камбаната му, но изглеждаше, че скоро ще има скреж навсякъде. Но какво можеха да направят трите меча?
„Аз извадих Трън — помисли си той. За миг пак почувства силата му. — В онзи миг аз бях велик рицар… нали?“
Но дали силата беше на Трън, или просто той се бе стегнал и бе отхвърлил страха? Ако бе направил същото с по-малко могъщ меч, щеше ли да е по-малко смел? Щеше да е мъртъв, разбира се… също като Хейстън, също като Ан’най, Моргенес, Гримрик… но имаше ли значение това? Не умираха ли великите герои? Не беше ли Камарис, истинският господар на Трън, умрял в бурното море?
Мислите на Саймън се разбягваха. Той почувства, че се плъзга обратно към съня. Почти позволи на това да се случи, но знаеше, че само след малко Бинабик или Слудиг ще го събудят. Вечерта и двамата му бяха казали, че вече е мъж, или поне почти. Поне веднъж той не искаше да бъде събуден последен, дете, оставено да спи, докато големите си говорят.
Отвори очи и отново изстена от светлината. Стана, изтупа наметалото си и бързо се уви в него.
