— Как може Бог да позволява хората да умират без причина? — попита Саймън и се прегърна с ръце, все едно искаше да задържи нещо вътре в себе си. — Щом го прави, значи е жесток. А ако не е жесток, ами… ами тогава той просто не може да направи нищо. Като старец, който седи до прозореца и гледа навън, но не може да излезе. Той е стар и глупав.
— Не говори срещу Отеца Бог — каза Слудиг с леден глас. — Бог няма да позволи едно неблагодарно момче да му се подиграва. Той ти е дал всички дарове на живота…
— Това е лъжа! — извика Саймън и войникът се ококори от изненада. — Това е лъжа, лъжа! Какви дарове? Да пълзиш като буболечка и да се опитваш да намериш нещо за ядене, място за спане… а после без предупреждение нещо те размазва. Що за дар е това!? Да правиш каквото е редно и… и да се биеш срещу злото, както казва Книгата на Ейдон — ако правиш така, просто те убиват! Точно като Хейстън! Точно като Моргенес! Лошите продължават да живеят… живеят си и забогатяват, и се смеят на добрите! Това е една глупава лъжа!
— Това е ужасно, Саймън! — отвърна Слудиг, гласът му също се повиши. — Говориш така от мъка…
— Това е лъжа и ти си идиот, че й вярваш! — изкрещя Саймън и хвърли съчките в краката на Слудиг. После се обърна и се затича надолу по планинската пътека. Огромната, мъчителна болка в гърдите почти спираше дъха му. Тича по извиващата се пътека, докато лагерът не изчезна от погледа му. Воят на Куантака се разнесе зад него, глух и кънтящ.
Най-после той се смъкна на един камък до пътеката и затърка ръце в износените си бричове. Върху камъка растеше мъх, изгорен до кафяво от сланата и вятъра, но все още някак свеж и жизнен. Саймън се вгледа в него и се зачуди защо не може да плаче и дали въобще му се иска да плаче.
След известно време чу потропващ звук и вдигна очи. Куантака пристъпваше към него през скалите над пътеката и свела глава, душеше близо до камъка. След миг скочи на пътеката и го погледна въпросително с наклонена на една страна глава, после го подмина, като се обърса в крака му. Саймън прекара пръсти през дебелата й козина. Куантака продължи надолу по пътеката — бледа сива сянка в сгъстяващата се тъмнина.
— Приятелю Саймън. — Бинабик се появи иззад завоя и се взря за миг в изчезващата Куантака. — Тя отива на лов. Трудно е за един вълк да върви по цял ден натам, накъдето му заповядат. Тя е много добър спътник и прави тази жертва само заради мен.
Тъй като Саймън не отговори, тролът се приближи и се намести до него, като закрепи тояжката си на коленете си.
— Много си разстроен.
Саймън пое дълбоко дъх, после въздъхна:
— Всичко е лъжа.
Бинабик повдигна едната си вежда.
— Какво е „всичко“? И какво го прави лъжа?
— Мисля, че изобщо не можем да направим нищо, та нещата да станат по-добри. Ще умрем.
— Все някога — съгласи се тролът.
— Ще умрем, докато се бием срещу Краля на бурите. Ще е лъжа да кажем, че няма. Бог няма да ни спаси, нито дори да ни помогне. — Саймън вдигна един камък, хвърли го през пътеката и той изтрополи в тъмнината. — Бинабик, аз дори не можах да повдигна Трън. Какво добро ще ни донесе мечът, ако не можем да го използваме? Как един или дори три Велики меча, или както там се наричат, ще убият враг като него? Да убият някой, който вече е мъртъв?
— Това са въпроси, на които е трудно да се отговори — отвърна дребният мъж. — Не зная. Откъде знаеш, че мечът е предназначен за убиване? И дори ако служи за това, какво те кара да мислиш, че някой от нас ще е убиецът?
Саймън взе друг камък и го хвърли.
— И аз нищо не знам. Аз съм само едно момче от кухнята, Бинабик. — Изпита огромно съжаление към себе си. — Искам просто да си отида вкъщи. — Думите заседнаха в гърлото му.
Тролът се изправи и изтупа панталоните си.
— Ти не си момче, Саймън. Ти си мъж, каквито и критерии да прилагаме. Млад мъж, наистина, но все пак мъж, или поне с голямо приближение.
Саймън поклати глава.
— Няма никакво значение, така или иначе. Мислех си… не знам. Мислех си, че ще е като в приказка. Че ще намерим меча и той ще бъде мощно оръжие, че ще разгромим враговете си и нещата ще се оправят. Не мислех, че ще умират още хора! Как може да има Бог, който позволява добрите хора да умират без значение какво са направили?
— Още един въпрос, на който не мога да отговоря. — Бинабик внимателно се усмихна, съобразявайки се с болката на Саймън. — И не мога да ти кажа какво е правилно да вярваш. Истините, които са се превърнали в нашите разкази за богове, са много далеч в миналото. Дори и ситите, които живеят по цели ери, не знаят как се е появил светът или какво го е породило, или поне не със сигурност, мисля си. Но аз мога да ти кажа нещо важно…
Тролът се наведе напред и докосна ръката на Саймън.
